Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Изкуството да се убива, глупости, рече си Джеръми. Ако в тая гадна и уморителна дейност имаше някакво изкуство, значи той нямаше очи да го види.

— Задръж, Ястреб! — изкомандва един нисък и набит морски пехотинец. — Тръгвам към теб.

Полето затихна, докато тежките стъпки на боеца бавно се отдалечаваха.

Дисциплина, напомни си Джеръми. Макар че правилата все още му се струваха малко объркани, целта на тази игра с високи залози изглеждаше достатъчно ясна: той разполагаше с четири часа да пропълзи през откритата местност, да открие добре замаскирания противник и да го извади от строя с мощната си карабина. На всяко друго място подобна цел би прозвучала категорично и недвусмислено, но в Куонтико нищо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Преди всичко, защото „врагът“ беше инструктор от корпуса на морските пехотинци на име Питс, който се беше маскирал някъде между далечните дървета и с помощта на дългогодишния си опит и отличния оптически мерник държеше местността под наблюдение. Курсантите го наричаха „Ястреб“ заради невероятно острия поглед и умението да ги открива, независимо от маскировката или обходните маневри. Питс беше пазителят на „мишената“, макар че, официално погледнато, той беше плячката, за която се бореха всички. Но на практика нещата често се обръщаха…

За да спечелят точки, курсантите трябваше да преодолеят няколко серии от препятствия с прогресивно нарастваща трудност. Откриването на мишената и произвеждането на изстрел по нея носеха едва пет точки. Ако и след първия изстрел снайперистът остане неразкрит — използваха се бойни патрони, въпреки очевидните рискове — той трябваше да остане абсолютно неподвижен, докато покрай него не минеше някой от контролиращите „туристи“, при това на не повече от една ръка разстояние. Ако и тогава останеше неоткрит от Ястреба, снайперистът трябваше да изстреля втори патрон, този път под пряко наблюдение. Не го ли откриеха пак, „туристът“ щеше да протегне ръка да го докосне. Щеше да получи девет точки само в случай че се е маскирал толкова добре, че Ястреб продължава да не го вижда. Десетата му се даваше само ако успее да се оттегли незабелязано — нещо, което на практика бе почти изключено.

За съжаление за неколцина от курсантите днешното упражнение беше десето поред и последно за двуседмичния цикъл на „дебненето“. Всеки от тях трябваше да събере минимум 80 точки, сред които задължително трябваше да има и една пълна десетка. Разбира се, Джеръми прояви своите качества и в тази трудна игра на котка с мишка, но около една трета от морските пехотинци отпаднаха. Със своите 70 точки Лотшпайх беше полужив.

— Какво правим тук, по дяволите? — прозвуча висок и нервен шепот някъде отляво. Джеръми извъртя глава и видя партньора си от ООЗ на някакви пет-шест метра по-нататък. Беше се залепил за земята и приличаше на безплътна сянка, но никак не беше щастлив.

— Не мърдай, преди да съм открил онзи задник — разпореди се Джеръми. Правилникът не разрешаваше никаква взаимна помощ между курсантите, но Лотшпайх (който между другото беше родом от Чикаго) не успя да се адаптира към това учение. А днешният ден беше решителен за него, защото ако не изкараше пълна десетка, щеше да отпадне.

— Виждаш ли го? — попита Фриц, без да помръдва.

— Още не.

Слънцето беше кацнало ниско на хоризонта, оставаха не повече от тридесет минути дневна светлина. Времето изтичаше, а те все още нямаха идея къде могат да открият Питс.

Джеръми леко повдигна глава и прецени обстановката. Той знаеше, че няма да има никакви проблеми с изстрела, в случай че засече мишената. Точната стрелба му се удаваше напълно естествено, колкото и странно да бе за страничния наблюдател. Оръжието беше почти без значение, макар че в случая беше въоръжен с карабина 308 калибър, сглобена и настроена според личните му предпочитания от оръжейниците на ФБР: цевта от неръждаема стомана „Харт“ беше монтирана на свободно окачен приклад от фибростъкло „Макмилън“, а подобният на скъпо бижу прецизен спусък беше изчислен на тежестта 2,25 фунта — точно толкова, колкото тежи спусъкът и на стандартната армейска карабина „Ремингтън“. Неподвижно фиксираният оптически мерник „Юнертъл“ 10х10 беше комплектуван с 8-милиметрова кожена възглавничка за буза, която предлагаше максимално удобство.

Денем или нощем, в арктическия студ или пустинната жега, гърмящата тояга на Джеръми беше изключително сериозно оръжие, създадено да причинява максимални щети, особено когато се използват и двете му сгъваеми крачета. В нетрепващите му ръце то беше в състояние да вкара три последователни куршума в мишена с размерите на хокейна шайба, при това от 800 метра разстояние.