Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Хей! — извика тя в мига, в който пристъпи във входния вестибюл. Направи го по навик, тъй като прекрасно знаеше, че днес икономката й има почивен ден.

Тръсна дрехите от химическото, чантата и куфарчето си върху кръглата маса в средата на помещението, след което се обърна и тръгна към кухнята, наслаждавайки се на спокойствието и тишината в старата къща. Нещо в сгъстяващия се здрач й напомни за първите й дни тук, в сърцето на Джорджтаун. Едно време това място било извън чертите на някогашния Вашингтон и миришело на блато, а там, където днес се намира Институтът Смитсън, имало пазар на роби…

Спомни си как блясъкът на разкошния махагон и старата дъбова ламперия се отразяваха в очите на съпруга й Пол, запленен от красотата на къщата. Професор по история в Университета Джорджтаун, Пол с вълнение научи, че имотът е бил собственост на Елингтън Пийч — уважаван вашингтонски адвокат, който след Гражданската война бил обявен за шпионин на Конфедерацията. Обладан от изследователска страст, Пол се беше заел да възстанови в детайли историята на новия си дом. В резултат на задълбочените му търсения сред строителни скици и документи беше установено, че Пийч е изградил скрита стълба, която свързва мазето с тайна стая на втория етаж. По всяка вероятност членове на нелегалната му организация са я използвали, за да влизат в къщата, където са планирали своите операции. Практическото проучване, извършено с помощта на електрически фенерчета и железни лостове, откри още едно тайно помещение точно над кухнята и все още напълно използваем тунел за бягство, който водеше до лехите с петунии на съседите.

Но всичко това се беше случило отдавна, още преди любимият й съпруг да се разболее от рак и да я остави сама във Вашингтон. Днес тайната стая беше заключена и празна, каквато е била в продължение на повече от век. Елизабет рядко се сещаше за нея — обикновено в късни следобеди като днешния, когато угасващата светлина я връщаше към по-прости и по-щастливи времена.

— Липсваш ми, скъпи — подвикна тя към мъжа, когото продължаваше да носи в сърцето си през всичките години, които я деляха от смъртта му. Имаше моменти, в които дори беглият спомен за него й помагаше да върви напред.

Подмина вратата на килера в задната част на къщата, после някакъв шум я накара да се закове на място. Изминаха няколко дълги секунди, преди да осъзнае, че е проскърцването на стълбите — един от гласовете на старата къща, който беше чувала хиляди пъти.

— Роза? — попита тя. — Нали щеше да си вземеш почивен ден?

Домашната й прислужница я нямаше, разбира се. В момента със сигурност беше при дъщеря си в Александрия.

Къщата потъна в глуха тишина.

— Хей? Роза? На теб говоря!

Бийчъм направи крачка назад и вдигна глава към главното стълбище, но то се оказа абсолютно пусто. Постоя известно време със затаен дъх, после тръгна към кухнята с намерението да си налее чаша вино. Старите къщи постоянно скърцат и пъшкат, а аз имам нужда от глътка вино, рече си тя.

През седмиците след завършването на школата Джеръми Уолър почти не обръщаше внимание на политиката. От щаба на ООЗ му дадоха само три дни да си организира нещата, след което го изпратиха на километър и половина по-надолу по пътя, където се намираше Военноморската школа по снайперизъм. Там трябваше да изкара специализиран едномесечен курс. Докато Андрюс, Мос и Салинас се присъединиха към своите щурмови екипи и започнаха да опознават отвътре сградата на ООЗ, Уолър и Лотшпайх прекарваха дните си сред ръжени ниви и борови гори, усвоявайки тънкостите на занаята, правилата на поведение в полеви условия, изграждането на укрития, определянето на разстоянието до целта, начините за маскировка — изобщо всичко, което инструкторите наричаха „изкуство да се убива“…

— Ястреб на Уокър едно — стресна го напрегнат мъжки глас. — Засичам движение в шести квадрат.

Днешното упражнение се наричаше „дебнене“ — процес, който включваше пълзене през открито пространство, търсене на укритие в гола местност и ликвидиране на противниковия снайперист, преди той да предприеме враждебни действия. Джеръми лежеше по очи насред прорязана от плевели ечемичена нива и слушаше радиообмена по портативна радиостанция, каквато използваха морските пехотинци. Последните лъчи на залязващото слънце приятно затопляха раменете му. Коленете и лактите му кървяха от пълзенето по твърдата като камък червеникава глина на Вирджиния. Току-що се беше измъкнал от лобното място на някаква лисица, но от разхвърляните парчета козина и вътрешности изпита дълбокото подозрение, че тук е всъщност е бил убит един обикновен опосум. Разбира се, нямаше как да бъде сигурен, тъй като след два дни под парещите лъчи на слънцето всички мърши миришат еднакво.