Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Трябва да си блестяща, Елизабет — промърмори тя, имитирайки учителя си по ораторско майсторство. Прогони Парсънс от мислите си и завъртя кормилото на мерцедеса по посока на редицата стари, но елегантни къщи от кафяв пясъчник. В една от тях живееше вече повече от двадесет години. По принцип обичаше своите две Каролини, но животът на политиците се крепи на по-широки корени. Нейните се бяха разраснали тук, в Джорджтаун, сред доста еклектична общност от администратори, художници и финансисти. Понякога имаше чувството, че се намира на милиони километри от тютюневите плантации на Бъркли Каунти, но през 201 дни от годината — когато заседаваше Сенатът — постоянният й адрес беше улица Н, номер 173.

— По дяволите, Елизабет! — изруга се тя. — Кога най-сетне ще се оплачеш в общината от нетърпимото положение с паркирането? — Изви врат и се опита да направи маневра покрай един прекалено огромен седан. Две бяха ексцентричните привички, които често я вкарваха в беля: навикът да разсъждава на глас и хамалският език. Малко жени ругаеха на публични места по начина, по който го правеше Елизабет Бийчъм. А на още по-малко това им се прощаваше…

— Вече си прекалено дърта за подобни упражнения! — изръмжа тя, дръпна ръчната спирачка и преметна чантичката си през рамо. Така ръцете й останаха свободни за куфарчето с документи и дрехите, които беше взела от химическо чистене. Повечето хора си мислят, че високопоставените държавни служители си имат специално назначени сътрудници, които се грижат за всекидневието им — например транспорта и почистването. Бийчъм обаче не искаше да изглежда „твърде скъпа за поддръжка“ в очите на избирателите. Разбира се, голяма част от досадните грижи поемаха членове на екипа, щатни и доброволни служители, но тя все пак ставаше сама от студеното си легло и сама се обличаше.

Тръгна по улица Ф към дома си, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си Парсънс, Мичъл, „Матрица 1016“ и всичко, свързано с новата ССТ технология. Макар и малко задушна, вашингтонската вечер беше приятна — един от онези магически финали на деня, в които слънцето блести ниско над Потомак, заливайки мраморните и бронзови статуи с плътни фосфоресциращи отблясъци в алено и розово. Червено време, както го наричаха кореняците. Според легендата, през лятото на 1861, когато Ейбрахам Линкълн за пръв път станал свидетел на такъв залез, той го изтълкувал като прокоба за кървава война.

— Strugger di gioia di timor mi sento… — пропя на глас Бийчъм, опитвайки да оправи настроението си с аматьорско изпълнение на арията на Адриана Лекуврьор. Може би днешното червено време също е предзнаменование за война, помисли си тя. Макар че президентският кръстоносен поход срещу тероризма отдавна беше изгубил инерция, битката му с демократите тепърва щеше да набира сила.

Сенатор Бийчъм крачеше бързо, но очите й с удоволствие опипваха саксиите с попрецъфтели невени и кашпите с азиатски азалии, с които изобилстваха градините от двете страни на улицата. Кварталът беше доста променен в сравнение с дните на първата й поява през 1982 г., но продължаваше да бъде най-любимото й място в цял Вашингтон. При все че повечето от старите фамилии се бяха изнесли, продавайки имотите си на по-млади, по-богати и по-незаинтересовани хора, къщите и терените около тях продължаваха да излъчват предишното си викторианско очарование. Ако не бяха рейндж ровърите, пътечките за фитнес и матраците за йога по терасите, Бийчъм едва ли би забелязала някаква промяна от времето, когато дойде да живее тук.

Докато спре пред собствената си порта, сенаторката вече беше успяла да възвърне самообладанието си. Майната им на Парсънс и Мичъл, майната на кухите им оправдания, каза си тя и отново започна да обмисля предстоящата си изява на мероприятието за набиране на средства. Нямаше смисъл да приема лично нападките, те бяха част от политиката — просто и ясно. С годините се беше научила да ги смята за нещо неизбежно.

Вкара ключа в античната ключалка и отвори. В къщата се носеше аромат на стара кожа и свежи цветя — аромат, който обичаше. Баща й Ансъл Бийчъм я беше отгледал в мъжки дом — огромно южняшко имение с десетки стаи от онези, които вашингтонската преса обича да иронизира. Днешното поколение от заклети непушачи заклейми тютюнопроизводството и то престана да бъде занимание за джентълмени. Но Елизабет продължаваше да цени наследството му. Благодарение на тютюна тя получи добър живот и никога не забравяше този факт.