Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Натисна газта и колата се насочи на север, към Рок Крийк Паркуей. Стискаше волана с две ръце и мислено прехвърляше задачите, които предстоеше да отхвърли преди речта си в Ботаническата градина, организирана от Обединените профсъюзи. А те никак не бяха малко: кратко отскачане до дома за един душ и смяна на дрехите, още по-кратко спиране на Норт Капитол №400 за среща с Крис Матюс, после телефонно интервю със Си Ен Ен. И всичко това за по-малко от два часа, които я деляха от важната реч пред ръководството на най-влиятелния профсъюз в страната.

Речта. Ти си една проклета глупачка, Елизабет, изруга се мислено тя. Това трябваше да бъде първото нещо в списъка на нещата, които не искаше да забрави, но въпреки това я остави там, върху писалището в Сената. Удари с юмрук по кормилото и с това предизвика усмивката на един минувач, който приятелски й намигна и вдигна палец. След обявяването й за основен претендент в надпреварата за номинацията вече нямаше анонимност, нямаше интимни мигове и място за емоции. Някой винаги наблюдава, напомни си тя, докато насочваше колата към изхода за Джорджтаун. Налагаше се да включи и самообладанието в списъка на нещата, върху които трябваше да работи.

Насочи се на изток по улица М, движението й се стори по-натоварено от обикновено. По тротоарите и в кафенетата се блъскаха студенти, от които се излъчваше кипяща енергия. По всяко друго време тази гледка би я привлякла, тъй като обичаше младите хора на своя град, но не и тази вечер. Участието в президентската надпревара означаваше да забрави всякакви капризи или спонтанни прояви. То означаваше дисциплина и всеотдайност, стратегическо и целенасочено мислене. Означаваше още… — Брр-Брр-Брр — Ходът на мислите й беше прекъснат от вибрациите на мобилния телефон.

— Ало? — включи се тя, след като провери самоличността на повикващия. Номерът изглеждаше толкова познат, колкото нейния собствен.

— Още ли сте у дома? — попита плътен мъжки глас. Принадлежеше на административния й помощник Джеймс Хастингс.

— Тъкмо излизам на Уисконсин — отвърна тя и рязко завъртя волана, за да заобиколи една студентка от Джорджтаун, която шареше от платно в платно със скутера си. Веднага след това имаше стеснение заради ремонт на пътя. Единственото платно беше задръстено от автомобили и приличаше по-скоро на оживен паркинг, на който изнервени шофьори размахваха юмруци и си разменяха гневни реплики.

— Хей, преди да съм забравила! — сепна се тя. — Оставих върху бюрото речта, която трябва да произнеса довечера пред профсъюзите…

— Слушате ли радио? — прекъсна я Джеймс. Явно се намираше в предизборния щаб, тъй като в слушалката се долавяха напрегнати гласове, жужене на офис техника и непрекъснат телефонен звън.

— Опитвам се! — язвително отвърна Бийчъм и посегна към копчето за усилване на звука точно навреме, за да хване познат глас, който за миг заглуши грохота на машините за разбиване на бетон и издънените докрай радиоапарати в колите около нея. Беше на Парсънс. Какви ли глупости ще надрънка, по дяволите, разтревожено се запита тя.

— Разполагам с речта му — промърмори Джеймс, очевидно опитвайки се да поднови разговора. — Настроен е враждебно към намеренията ни за „Бордърс Атлантик“. Не е зле да го чуе какво ще каже… Хей, извинявам се, но трябва да вървя… Обадете ми се, след като той… — Нещо прещрака и линията прекъсна. Това беше част от лудницата, владееща всеки час и всяка минута от живота й.

— Доколкото ми е известно, сенатор Бийчъм има определени задължения към гражданите на тази страна — изквича от високоговорителя Марселъс Парсънс. — Но тя дълбоко греши, ако възнамерява да ги използва за предизборни цели. Пред нас стоят много важни въпроси, в които трябва да вложим усилия. Най-вече изясняване на стратегията ни за борба срещу тероризма и хармонизиране действията на ФБР, ЦРУ и НАС, които трябва да танцуват според една и съща музика. В края на краищата ни предстои избор на президент по време на войната, която водим с тероризма, а не избор на генерален директор…

Бийчъм нервно изключи радиото, направи завой на пресечката с Проспект Стрийт и се насочи към дома си. Отдавна й беше втръснала патетиката на Парсънс. Не казваше нищо ново, а да продължава да слуша идиотските му лозунги означаваше да си съсипе настроението. Нещо, което в никакъв случай не биваше да прави преди речта, която предстоеше да произнесе. Обединените профсъюзи все още не й бяха предложили безусловната си подкрепа, а тази вечер беше големият й шанс да я получи и да се сдобие с реално предимство пред Венабъл.