Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Нещо привлече вниманието й, докато сваляше полата си. Вечерните светлини танцуваха странен танц из старата къща. А образът в огледалото изглеждаше сериозно разтревожен. Странно как започнаха да ми личат годините, рече си Бийчъм, останала по сутиен и слипове. Гравитацията и дългите години в политиката бяха взели своето, особено сега — по време на предизборната кампания, бе прехвърлила физическите упражнения в часовете, запазени за сън. На петдесет и пет години все още привличаше вниманието, но повече с авторитета и поста, отколкото с външния си вид.

Мобилният телефон иззвъня в момента, в който се запъти към ваната. Наложи се да се върне до леглото, за да отговори.

— Ало?

Хладният въздух накара кожата й леко да настръхне.

— Сенатор Бийчъм, обажда се от Анди Пелтие от Групата — представи се плътен мъжки глас. — Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но ме натовариха да ви предам, че заседанието във връзка със „Старфайър“ е пренасрочено за тринадесет нула-нула по молба на президента.

Бийчъм поклати глава и преглътна нелюбезната забележка, която кацна на устните й. Този човек се водеше на щат в Съвета за национална сигурност и беше член на Групата за антитерористична дейност. А „Старфайър“ беше кодова дума за секретния сателитен проект на Националната разузнавателна служба — един от трите важни проекта на правителството, които попадаха под пряката заплаха на новия ССТ телефон на Джордън Мичъл. Самото споменаване на думата „Старфайър“ по открит телефон нарушаваше поне половин дузина предписания за сигурност.

— Добре, ще бъда там — кратко отвърна Бийчъм и побърза да затвори. Ако му беше направила забележка за непредпазливото обаждане, само щеше да продължи диалога в услуга на евентуалния подслушвач. В случая беше по-уместно да направи писмено оплакване, което НАС нямаше как да пренебрегне.

— Ще те видим какво ще кажеш, като ти отнема разрешителното — промърмори тя. Така и не успя да свикне с отношението на сътрудниците на Белия дом, особено на републиканците. Подобно на шефа си, повечето от тях притежаваха его с тексаски размери и не проявяваха никакъв интерес към правилата, създадени да държат в подчинение по-незначителните хора.

Бийчъм отново се насочи към банята, натискайки в движение бутоните на мобилния си телефон. Ако хванеше Джеймс, преди да е излязъл, той щеше да подготви оплакването. На главата й имаше прекалено много неща, за да свърши всичко.

Джеръми пропълзя десетте метра за малко повече от десет минути и с облекчение се претърколи в плитката яма, оформила се в коренищата на повален дъб. Вратът го болеше, очите му пареха, жаждата го умоляваше да се изправи на крака и да обяви почивка. Но той само поклати глава и прогони еретичните мисли от главата си. Болката е слабост, която напуска тялото, твърдяха началниците в ООЗ. И по тази причина не бива да й се позволява да замъглява съзнанието.

— Добре, мръснико! — прошепна малко по-високо от позволеното той, имайки предвид Питс. — Къде си се окопал, по дяволите?!

Извади бинокъла си от калъфа с пушката и внимателно надникна от новото си прикритие. Започна да оглежда полето от най-високия бор на хоризонта в посока отляво надясно, местейки уреда с най-много пет градуса. Откриеше ли мишената, щеше да има достатъчно време да премести Фриц на нова позиция и по този начин да му осигури нужните точки.

А ако имаше късмет, вероятно щеше да изкара една десетка и за себе си. В настоящия момент това би било особено сладко, тъй като между морските пехотинци и командосите на ООЗ се беше развихрило остро съперничество. Един от най-опитните снайперисти в противниковия лагер — рейнджър Накамура, се беше обзаложил на цялата пиячка в бара довечера, че ще закове пръв Ястреба и ще прибави нова десетка към богатата си колекция от награди. А Джеръми, който прие облога, нямаше никакво намерение да пои четиринадесет прежаднели мъжаги от собствения си джоб.

Мисли като жертвата, заповяда си той, използвайки указанията на инструктора. Влез в главата й, победи я със собствените й средства.

Оглеждаше терена с методична педантичност, потискайки желанието да избърза, за да не изпусне последната дневна светлина. Къде бих се скрил аз, ако ми се наложи да се преборя с цял клас амбициозни снайперисти? Беше сигурен, че първата работа на Питс е била да си намери добро укритие със слънцето в гърба. По този начин то щеше да заслепява приближаващите се ловци и да увеличи шанса за огледални проблясъци на оптическите им мерници. На второ място в списъка на Ястреба щеше да бъде топографията. Поради факта, че нивата беше леко наклонена към плиткото дере на северозапад, той със сигурност бе избрал горния край, някъде около първите дървета на гората. За да стигне незабелязано дотам, снайперистът наистина трябваше да стане невидим, особено пък ако използва пътеката по синора. И накрая, той трябваше да използва маркери по терена, за да могат наблюдателите да се ориентират, когато ги повика да засекат поредния разкрит курсант. Поради терена и разстоянието трябваше да избере за маркер нещо, което стърчи нависоко и се вижда отдалеч — например разклонение на дърво или по-големичък прекършен клон.