Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Траск усили звука и присъстващите получиха възможност да проследят разговора между чистача и неидентифициран глас от другата страна мобилната връзка.

— Здравей, храбри рицарю на „Ал Кайда“ — прозвуча поздрав на английски със силен арабски акцент, усилен многократно от тонколоните в залата. — Време е, Мохамед. Време е да осакатим тлъстите и богати американски свине!

— Ей затова ни мразят — промърмори Мичъл. — Заради парите. Съединените щати са най-великата имперска сила в историята на планетата не заради военната си мощ, а заради богатството си.

Сякаш подчинявайки се на тази констатация, Хамид се приближи към един от терминалите и започна да чука по клавишите. Останалите гледаха екраните, опитвайки се да разберат какво става.

— Това е причината, поради която толкова трудно се борим с „Ал Кайда“ — поясни Мичъл. — Те набират бойците си с помощта на идеологията — в случая фундаментализма, която не познава географски граници. Те са в състояние да стигнат до на пръв поглед съвсем обикновени граждани — включително и вътре в САЩ, които да надъхат с омраза и страх. Наречете ги както искате — спящи или замразени агенти, резултатът винаги е един и същ. Те искат да ни причинят зло, но едновременно с това са умело законспирирани и разкриването им е изключително трудно.

— Започва — обади се Хамид, без да сваля очи от екрана. — Следвам клавишите, които натиска, вече е…

— Вече затвори — допълни Дитер. Всички се обърнаха към стената от екрани, която примигна и потъмня. — Камерата работи само когато линията е активирана.

— Ясно — кимна Мичъл, решил временно да се откаже от разясненията. — Все пак не разполагаме с много време и трябва да ги следим отблизо…

Джеръми успя да възстанови равновесието си, но се чувстваше толкова нестабилен, че потърси опората на стената. Забеляза, че Хесус е насочил дулото си към пода, но продължава да проявява по-голям интерес към него, отколкото към събитията на електронната стена.

— Получи се! — извика Хамид, начука нещо на клавиатурата, после вдигна глава да види резултата. — Всички международни финансови трансфери на Федералния резерв са депозирани в наши сметки. Господин Мичъл, от този момент нататък вие сте най-богатият човек в историята на земята!

— Много добре — кимна Мичъл. — Убийте го!

Без повече въпроси и разяснения Дитер извади един „Куантис“ и набра няколко цифри на клавиатурата. Екраните светнаха в мига, в който чистачът Мохамед натисна копчето за връзка.

— Ало? — обади се той. Вградената камера показа изображението му съвсем ясно. След миг объркано мълчание Мохамед се стовари на пода, а телефонът излетя от безчувствените му пръсти и се плъзна под близкото бюро. Камерата за миг улови разкривените черти на лицето му. От носа и ушите му рукна кръв. Човекът беше мъртъв.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изкрещя Джеръми, обръщайки се към Мичъл. Беше видял достатъчно.

— О, да… Отговорите, които ви бях обещал… — Мичъл леко се извърна: — Господин Хох, може би вие ще ни помогнете…

— Преди тридесет и седем години един току-що завършил Датрмут младеж подаде молба за работа в Централното разузнавателно управление — не чака втора подкана агентът. — Ние го приехме, финансирахме дипломирането му в Харвард, а след това му предложихме специализирано обучение във Фермата. Последва едногодишен договор в Перу, просто за да си наточи зъбите… Между другото, това се случи през 1967 — исторически момент, в който се раждаше взаимноизгодното сътрудничество между държавните разузнавателни институции и частния бизнес. В конкретния случай представител на бизнеса беше Ай Ти Ти — най-голямата мултинационална корпорация. Поради обща стачка в Чили, откъдето Ай Ти Ти се снабдяваше с мед за своите телефонни кабели, а и поради нашата битка на живот и смърт с комунизма, двете страни постигнаха взаимноизгодно споразумение. Те предоставиха средствата, а ние — оперативна подкрепа при организирането на преврата срещу Салвадор Алиенде.

Хох огледа присъстващите, сякаш искаше да се увери, че е задържал вниманието им.

— А когато Оперативната дирекция реши да потърси доброволци, това хлапе от Дартмут моментално сграбчи шанса. В рамките на шест месеца успя да превърне 400 хиляди долара от парите за вербовка в малък, но печеливш бизнес, внасяйки минно оборудване в страната и експортирайки разузнавателни сведения. Нещо като „Еър Америка“, но в по-малък мащаб…

Постепенно това, което стартира в един тесен офис с двама търговци и една секретарка, се превърна в процъфтяваща южноамериканска фирма за внос-износ. След година имаха два самолета и още двадесет и седем служители. След още една компанията стана три пъти по-голяма. В края на осемдесетте тя пое по пътя на диверсификацията и навлезе в областта на телекомуникациите, финансите и дори в Интернет технологиите — един на пръв поглед безспорен успех. Оказа се, че президентът на новата компания имаше толкова нюх към бизнеса, колкото и към разузнаването.