Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Проникването в сградата се оказа лесно. Предизвикването на смут също. Просто бутна въртящата се входна врата и се насочи към нощния пазач с наднормено тегло и недостатъчно висока заплата, който вдигна глава прекалено късно, за да избегне добре премереното кроше в слепоочието му.

Би трябвало да изпита угризение на съвестта от това непровокирано нападение, но в състоянието, в което се намираше — подгизнал, изтощен и почти неспособен да разсъждава — един добре премерен удар наистина беше милосърдно решение.

— Мичъл! — изкрещя той, вдигнал глава към десетметровия свод над главата си. Размаха ръце, надявайки се да привлече вниманието на охранителните камери и другата специализирана техника. — Мичъл, мръсно копеле! Аз съм тук!

Нищо не се случи.

Джеръми пристъпи към гишето и издърпа телефонния указател изпод неподвижното туловище на пазача. Пръстът му се плъзна по стотиците вътрешни номера и спря едва когато намери цифрите, които му продиктува Мусто.

Стая 3171.

— Това ми стига — промърмори той, после издърпа 10 милиметровия глок от кобура на пазача и го тикна в колана си. — Сега вече ще те принудя да се появиш!

Мустафа Али Мохамед изчака определеното време и включи фантастичното ново апаратче, което бе получил по Ди Ейч Ел направо от Париж. Инструкциите бяха прости, но въпреки това тон непрекъснато си ги повтаряше, за да ги запомни. След като включи точно определения компютър, който му бе посочен предварително, той вкара в него диск, пристигнал със сутрешната поща.

Набра командата на клавиатурата и направи няколко кликвания с мишката. В крайна сметка на екрана се появиха точно онези икони, които му бяха казали да очаква.

— Аллах хуакбар — прошепна той, питайки се какво ли са виждали през стъклата на пилотската кабина онези герои, които се врязаха в Световния търговски център и в Пентагона. После се замисли за другите братя, които се бяха борили до смърт да запазят властта си в пътническия самолет, паднал в полето на Пенсилвания. Представи си как целият свят тръпне от уважение, докато повтаря името му — новото му мюсюлманско име…

Мустафа Али Мохамед се облегна в креслото и извърна глава към вратата — просто да се увери, че някой от останалите чистачи няма да се появи.

Търпение, рече си той и докосна с върха на пръстите си новия телефон на „Бордърс Атлантик“, благодарение на който ставаше възможна тази сложна операция. Те всеки момент ще се обадят.

Сирад се бореше с всички сили, но Траск беше доста по-як, отколкото изглеждаше. Освен това на помощ му се притекоха Дитер и Хамид, които с общи усилия я привързаха към масивната заседателна маса, извивайки главата й почти перпендикулярно на тялото.

— Това едва ли ще ти е приятно — изръмжа Дитер, а тя най-сетне разбра защо този човек никога не я беше харесвал. Садистите не харесват никого.

Наля известно количество газирана вода в ноздрите й и тя се задави. Миг по-късно мускулите й се напрегнаха до скъсване, тъй като мехурчетата проникнаха в кривото й гърло, а оттам — в белите дробове.

— За кого работиш? — отново попита Мичъл. Той продължаваше да изглежда изненадан от ужасните трудности, кои то носеше процедурата на разпита. Тестът с полиграф изглеждаше далеч по-чист и изтънчен.

Сирад направи безуспешен опит да освободи крайниците си, а очите й уплашено се извъртяха към масата. Беше сигурна, че следващата доза ще я изпрати в небитието.

— Пак? — подхвърли Дитер, поглеждайки въпросително към шефа си. Мичъл за пръв път виждаше толкова голям интерес върху лицето му — нещо близо до сексуална възбуда…

— Да, пак — кимна той.

Дитер вдигна шишето с газирана вода.

— Назад! — изкрещя непознат глас. — Всички да се дръпнат от масата!

Мичъл се обърна към масивната входна врата, в чиято рамка се беше изправил мъж с подгизнала военна униформа и отчаяно изражение на лицето. В протегнатата си ръка държеше тежък пистолет, а по очите му личеше, че изгаря от желание да го използва.

— О, това е специален агент Уолър! — възкликна с престорена изненада той.

Джеръми стоеше на място и усещаше как водата от дрехите му се стича право върху уникалния килим „Ушак“. Обзавеждането го впечатли, особено ламперията от солидно дърво и пушките и сабите по стените. А жената върху масата беше същата, с която бяха пътували до Йемен.

Мичъл се обърна и тръгна към него с протегната ръка.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах — подхвърли той. — Вероятно сте имали трудности при влизането…