Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Излезе в коридора и се насочи към асансьорите. Вратите се отвориха след цяла вечност и тя понечи да влезе.

— Много работите! — стресна я мъжки глас.

Джордън Мичъл се беше изправил в средата на кабината, на лицето му играеше усмивка. На крачка зад него стояха Хамид, Траск и Дитер.

Бийчъм го засече от двадесетина метра. Беше се изправил пред един от павилионите за закуски и плащаше кафето си. Носеше бейзболна шапка, дънково яке и каубойски ботуши. Бившият военен изглеждаше доста по-наедрял, отколкото го помнеше, но това без съмнение беше той. Животното, което я беше нападнало…

— Извинете, господин Валез — изправи се зад гърба му тя. — Нищо лично…

Говореше тихо, но самоуверено — точно както й беше говорил той при последния им контакт.

Без да се обръща, мъжът, който седмици наред беше смущавал съня й, махна капачето от димящата чаша и започна да разбърква кафето с мляко в нея. Якето скриваше татуировката му, но Бийчъм съвсем ясно си представи как силната му ръка беше притиснала гърлото й.

— За да го направиш лично, трябва да си бая куражлия — небрежно промърмори той.

Изправена на една ръка разстояние от гърба му, Бийчъм си даваше съвсем ясна сметка, че ако се обърне и замахне, този тип вероятно ще я пречупи на две. Но той не го направи. Беше военен, освен това се намираха на обществено място. Военните знаят кога да признаят поражението си.

— Искам само едно име — промълви Бийчъм, заобиколи го и застана така, че да вижда лицето му. Очите му бяха изненадващо сини, със силно изрусели вежди над тях. — Искам да разбера кой ви нае за тази работа…

Валез вдигна глава от кафето си. Изобщо не изглеждаше притеснен, че трябва да я погледне в очите.

— Знаете, че не мога да го направя — промърмори той. — Дори и да се чувствам неудобно от това, което ви причиних, няма как да изпълня желанието ви…

Не й каза, че никога няма да забрави инцидента, който преживя на Пето авеню, не спомена нито дума за твърдото си убеждение, че онези хора могат да го премахнат в момента, в който решат, че това им е изгодно.

— Никой няма да разбере, че сте говорили с мен — обеща Бийчъм.

Валез се изсмя, а очите му се плъзнаха покрай нея и спряха върху един мъж, изправил се в другия край на просторната зала. Афроамериканец със скъп костюм, който изобщо не се смути от погледите им.

— Те знаят всичко — рече Валез.

— Кои са те? — засече го Бийчъм, после започна да се обръща: — Всъщност, вървете по дяволите! И сама ще го разбера!

— Хей! — спря я Валез. — Не сте чак толкова глупава!

— Вероятно съм, защото искам да сложа край на всичко това! — отсече тя. — Разполагам с отпечатъците ви, открити в тунела под къщата ми. С тези на адвоката ми — също. Разполагам с магнетофонен запис на всичко, което сте казали и извършили!

— В такъв случай какво искате от мен, госпожо сенатор? — погледна я с лека ирония Валез. — Имате всичко, което ви е необходимо!

— Искам да чуя кой ви нае за задачата!

— Елате да се поразходим — промърмори Валез, отпи една глътка и я поведе към перона, от който възнамеряваше да вземе влака.

— Вероятно знаете, че не разполагам с такава информация — промърмори той. — При мокрите поръчки винаги е така. Сенки, предположения, отричане… Единствено мангизите са истински. — Напълни гърдите си с въздух и замислено добави: — Аз съм само изпълнител, госпожо сенатор… Малко винтче от един голям проект…

— Но все пак трябва да сте имали някакъв контакт! — възрази Бийчъм и замалко не се блъсна в купчината вестници, оставени до някаква сергия — „Вашингтон Пост“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“. Първите им страници си деляха две снимки — на Джордън Мичъл и нейната.

— Потърсиха ме по телефона — промърмори Валез. — Не съм се срещал с никого.

— А Филип? Той ли беше връзката ви? Какво точно ви каза?

— Ако имате предвид човека, с когото проникнах в дома ви, също не го познавам. Изглеждаше така, сякаш знае къде се намира, и нищо повече. Тогава го видях за пръв и последен път…

Излязоха на перона. Бийчъм забеляза, че същото стори и афроамериканецът с хубавия костюм. Този път обаче спря на два пъти по-близко разстояние.

— Помогнете ми поне с нещичко! — примоли се Бийчъм. От ФБР й бяха дали да разбере, че ще я изслушат само ако им предостави някакво име. Разбира се, ако това име е Марселъс Парсънс, ще им трябват и някакви доказателства…

— Има едно нещо — промърмори Валез, бръкна в джоба си и извади някакъв странен електронен уред. Бийчъм веднага го позна — беше един от новите телефони „Куантис“ на „Бордърс Атлантик“, срещу чиято продажба толкова енергично се беше борила. — С това поддържахме контакт — подаде й го той. — Но на ваше място не бих го включвал… Замалко не ме убиха с него!