Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Аллах хуакбар. След по-малко от час щеше да обяви джихад на Западния свят, при това по начин, в сравнение, с който предишните атаки срещу Ню Йорк ще приличат на детска игра. Поне така му казаха…

Докс изпразни поредното кошче за боклук, после отново провери дали е включен новият му телефон „Куантис“, произведен от компанията „Бордърс Атлантик“. Беше твърдо решен да не пропусне най-големия и вероятно последен шанс в иначе пропиляния си живот.

Джеръми пробяга първите десет пресечки в западна посока, към Хъдзън, после сви на север по Бродуей, а след това на изток към Сентрал Парк. Даваше си сметка, че оставайки на улицата, ще бъде изложен на опасност от засичане. Но гората му предлагаше надеждно прикритие, а мракът сред дърветата беше най-удобната среда за всеки снайперист. Там той щеше да остане невидим, щеше да има свобода на придвижване и щеше да сменя позициите си, докато се увери, че е далеч от всякаква опасност.

Малко след полунощ изскочи на някаква пътечка за джогинг в източния край на парка, на табелата, над която пишеше СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА УЛИЦА. Наоколо беше пълно мъртвило, а дъждът неусетно се беше превърнал в порой. Тротоарите бяха абсолютно пусти, по платното нарядко профучаваха таксита. По лицето му се стичаше вода и пречеше на зрението му. Гърдите му уморено се повдигаха и отпускаха.

Ето там! Оттатък платното се виждаше редица от три улични телефона, които възприе почти като исторически паметници, тъй като отдавна беше свикнал с клетъчните апарати. Огледа се внимателно в двете посоки, после се втурна напред. Десет секунди по-късно вече беше под прозрачния навес, наведе се над единия от апаратите и започна да набира домашния си телефон.

— Каролайн, слушай! — извика той, щом жена му във Вирджиния вдигна слушалката. Ако не броеше посланието, което й остави, не беше се чувал с нея от сутринта, когато излезе за работа.

— Къде си? — пожела да узнае тя. — Обадиха се от службата ти… Казаха, че ще те откарат в Чикаго за някакви психологически оценки… Джеръми, какво става, за бога?…

— Млъкни и слушай! — изкрещя той и веднага съжали за невъздържаността си. — Чуй ме, скъпа… Съжалявам, но в момента не мога да ти предложа никакви обяснения… В замяна на това искам да направиш нещо за мен.

Замълча, очаквайки някаква реакция. Но чуваше единствено плющенето на дъжда.

— Искам да ми изпратиш кола — по същия начин, по който го направи преди време във Вашингтон. Помниш ли? — Присви очи и направи опит да прочете уличната табела на ъгъла. ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА УЛИЦА. — Този път обаче съм в Ню Йорк… Кажи им да ме вземат от… — Изведнъж се спря. Говореше по уличен автомат. А онези, които организираха сложната операция в Йемен, положително разполагат с начини да проследяват тези незащитени разговори. — Вземи нашата годишнина и прибави шейсет, окей?

— Денят или месецът? — делово попита Каролайн и Джеръми неволно се усмихна за пръв път от седмици насам.

— Денят — рече в слушалката той. — Денят плюс шейсет. Кажи им да ме вземат от тази улица, на…

Спря и се замисли. Какво по дяволите може да използва като конкретно указание?

— Сентрал Парк изток. Номерът и Сентрал Парк изток…

Прецени, че Пето авеню ще бъде най-вероятното предположение на диспечера, но нямаше време за игри.

— По най-бързия начин, скъпа! Ще го направиш, нали?

Каролайн потвърди, а той набързо сканира улицата.

— Ще се обадя, когато мога… Хей, Каролайн! — замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — Помни, че те обичам! Не вярвай на това, което ще ти кажат, и помни, че те обичам!

Окачи слушалката и изтича обратно към гората. Надяваше се да използва нейното прикритие до мига, в който щеше да се появи лимузината на спасението.

Гара Сентрал Стейшън представлява огромно хале от мрамор, бетон и история, но влязлата откъм Четиридесет и втора улица Елизабет Бийчъм не виждаше нищо друго, освен кратките, бързо стопяващи се мигове от живота, които се сменяха в съзнанието й като някаква любителска лента, пусната на бързи обороти. Някъде между този вход и влаковите коловози се намираше доказателството, че всичко натрупано срещу нея — обвинения, подмятания, заговори и конспирации — е само една подла лъжа.

Закрачи бързо към пероните, следвайки оскъдната информация за Валез, с която разполагаше. Портиерът й беше показал видеозаписи, направени при влизането и излизането му от сградата, тъй че вече разполагаше и с лице. Физическото описание й осигури Джеймс, който бе извадил данните от шофьорската книжка на мъжа. Едно обаждане до информацията й беше дало списъка със заминаващите влакове и съответните перони, тъй че имаше и конкретна цел. Единственото нещо, което решително не й достигаше, беше времето…