Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— На никого няма да се обаждам! — изръмжа онзи. — Знам защо си тук!

После прекоси разстоянието до нея на три скока и я сграбчи за гърлото — точно по начина, на който я бяха учили по време на обучението в Кемп Пиъри.

Сирад инстинктивно притисна длани и с рязко движение нагоре успя да разхлаби хватката му. Устните на мъжа се разтеглиха в лека усмивка — той явно приемаше съпротивата й като приятна шега.

— Във Фермата ли те научиха на това? — попита.

Сирад си даваше сметка, че никоя от глупавите защитни тактики, на които я бяха учили, няма да издържи дълго. Тежеше едва 55 килограма, докато мъжът насреща й не само беше едър, но и се придвижваше като професионалист.

В следващия миг той потвърди мнението й, заемайки бойна поза. Придвижи се така, че да й отсече пътя за отстъпление към вратата и да я притисне в ъгъла. Тоя тип явно не беше от охранителната компания. Приличаше на израелец — вероятно от Мосад, а може би от Шин Бет или дори на тяхната група за мокри поръчки — Китон…

Със светкавично движение, изпреварващо реакцията на Сирад, мъжът се гмурна надолу и я сграбчи за косата. Тя реагира със саблен удар и навря пръсти в очите му.

— Кучка! — изрева той. По бузите му се плъзна кръв, а адреналинът накара телата им да потръпнат. Край на преструвките, край на театъра. Някой тук щеше да умре.

Мъжът й нанесе страхотен удар, ушите й писнаха. Но това не намали желанието й за борба и тя отново замахна.

Кракът й успя да улучи меката тъкан между краката му, но преди да затвърди и разшири атаката си, рамото му я тласна с огромна сила и я залепи за стената. Долната част на ръката му се стрелна нагоре и притисна ларинкса й, лишавайки дробовете й от въздух.

Очите на Сирад изскочиха, ръцете й се вкопчиха в него. Колената й започнаха да работят с бясна скорост, като на полудял велосипедист, ритайки и блъскайки този великан без никакъв ефект. В съзнанието й проблеснаха картини от един живот, изпълнен с болка и предателства. С лъжи и манипулации, с всички гадории, до които беше прибягвала, за да получи това, което иска. И в крайна сметка стигна дотук…

След миг на агония болката започна да стихва. Съзнанието й се замъгли и престана да регистрира паренето на дробовете, останали без кислород. Всичко пред очите й започна да избледнява — стаята, Мичъл, ЦРУ, животът…

После изведнъж се озова просната на пода и отново дишаше. Над нея шаваха неясни фигури. Чуха се остри подвиквания, последвани от удари. Нещо тежко се стовари на пода. Две силни ръце я изправиха на крака.

— Къде е дискът? — попита рязък мъжки глас, който й беше смътно познат. — Онова сиди… Къде е?

Понесоха я към дневната. Стана й лошо. Отворила широко уста, тя гълташе въздуха на едри глътки, връщайки се към живота. Кои бяха тези мъже, защо я бяха спасили?

Джеръми приключи със свалянето на бронежилетката в момента, в който колата на Мейсън закова отпред. Проверките по време на обучение бяха нещо нормално за командира на ООЗ, особено на отдалечени полигони като този. Но когато той слезе от джипа и се насочи право към декорите на неотдавнашната стрелба, в корема му се образува огромна буца.

— Главите горе! — подхвърли с напрегнат шепот Кокс. — Старецът току-що пристигна.

Мейсън направи знак на Хесус и го дръпна встрани. Двамата размениха няколко реплики на тих глас, след което Хесус се обърна и махна по посока на Джеръми.

— Уолър! Лотшпайх!

— Сега пък в какво ни забърка, копеле? — полугласно подхвърли Лотшпайх.

Джеръми го стрелна с поглед, дръпна ципа на комбинезона си и запретна ръкавите. Изпълняваше една от заръките на баща си, която гласеше: Никога не им позволявай да видят, че се потиш…

— Здрасти, шефе — поздрави той, приближавайки се към двамата командири. — Какво има?

— Имам една задача за вас двамата — лаконично отсече Мейсън, който по принцип не обичаше да говори много. — Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Обектът за охрана пристига по-рано от предвиденото. От вас искам да отлетите за Ню Йорк и да се заловите с професионалното наблюдение на хотела.

— А останалите от взвода?

Джеръми си даваше ясна сметка, че този въпрос не подхожда на статута му, но тази задача изглеждаше малко прибързана за двамата най-нови оператори на екип „Рентген“.

— Остават тук, ще работят по движението на превозните средства заедно с „Ехо“. По някое време през нощта също ще тръгнат на път. — Мейсън рядко си правеше труда да разяснява заповедите си. — Защо? Да не би да имаш предвид нещо по-добро?