— Дали е успяла да запише нещо? — попита магнатът, след като вратата се затвори зад хората от охраната.
— Не, но е имала такива намерения — поклати глава Дитер. — Все още не е ясно какво знае за мащабната операция — разбира се, ако изобщо знае нещо…
— Не би могла да се добере до нищо съществено, с изключение на няколко копия от сметки — позволи си намеса Хамид. — Просто това е всичко, което държа тук. Документите на Алал-Бин никога не са копирани, никога не са напускали сградата!
— Ти все много знаеш! — сряза го Мичъл и отново закрачи напред-назад. — Искам да я държите под ключ! Нямаме време да се занимаваме с нови проблеми!
— Ако позволите, господин Мичъл… — обади се колебливо Дитер. — Задържането й ще предизвика нови проблеми и нищо повече. Ако наистина се е научила да краде от нас, по-добре да я пуснем да си върши обичайната работа и да я следим. Само по този начин можем да разберем за кого работи…
— Хамид? — рязко попита Мичъл и се обърна към човека, който познаваше най-добре както Сирад, така и търговията с периферни книжа.
— Съгласен съм — кимна финансистът. — Тя ми се доверява, господин Мичъл. Оставете я тук още един-два дни и аз ще разбера какво знае. — Интимните му интереси бързо избледняваха, просто защото тази жена можеше да му причини огромно зло. — Ако датите в документите на Алал-Бин са верни, разполагаме с още четиридесет и осем часа, за да обърнем нещата в наша полза.
Мичъл престана да крачи и кимна с глава. След два дни Съединените щати щяха да бъдат подложени на най-жестоката атака в своята история — атака срещу паричните потоци на страната, която, в случай на успех, щеше да даде на организаторите си реален контрол върху най-мощната икономика на света. Той беше инвестирал милиарди, за да се предпази — а дори и да реализира известна печалба, но нещата бързо излизаха от контрол. Хамид бе прав — времето е малко, но няма причини за паника.
— Добре — съгласи се Мичъл. — Но искам да бъде наблюдавана неотстъпно, двадесет и четири часа в денонощието! — Пръстът му се заби на сантиметър от гърдите на Хамид: — До утре сутринта на бюрото ми да е пълният анализ на трансакциите! Уолър току-що пристигна в Ню Йорк, а нашите станции улавят подозрително оживление по ССТ телефонията. В същото време Агенцията си трае и това не може да не буди подозрения. Нещата трябва час по-скоро да приключат!
Дитер кимна с глава. И той като Мичъл беше наясно, че несигурността е най-вредното нещо за бизнеса. Но когато нещата опрат до нея, пак става въпрос за бизнес.
— Прекрасни са, нали?
Филип Матюз спря пред един от остъклените щандове на третия етаж на Националния музей по история на Америка, очите му с възхищение опипаха цигулките от XVIII век, изложени вътре. Винаги беше предпочитал този музей пред останалите, събрани под шапката на Института Смитсън.
Обърна се към висок мъж с нищо незабележителна физиономия, облечен в тъмнозелен блейзър и панталони в защитен цвят. Би могъл да бъде както обикновен посетител, така и туристически гид. Косата му беше подстригана късо и стърчеше право нагоре — нещо, което намекваше за отдавна приключила военна кариера.
— Да — отвърна Филип. — Тази най-отпред е „Страдивариус“ направена през 1762 за французин на име Анри Ларус Д’Атансион, чийто единствен исторически принос се състои във факта, че през нощта, преди да бъде хвърлена в затвора, Мария-Антоанета е слушала изпълненията му на тази цигулка… И тя вероятно е издала последните приятни звуци за ушите й…
— Красиво — кимна високият. Гласът му остана тих, тъй като около тях се точеха в непрекъснат поток групи от студенти и ученици. Току-що беше пристигнал със совалката на „Делта“ от Ню Йорк и нямаше време за празни приказки. — Какъв е проблемът?
Филип се направи на много заинтригуван от страдивариуса.
— Бийчъм има запис.
— Какъв запис? — едва забележимо се приведе мъжът.
— От онази нощ. По всяка вероятност е успяла да набере някакъв номер на клетъчния си телефон и целият инцидент се е записал на телефонния секретар в офиса й.
— Какво доказва този запис? — пожела да узнае мъжът. — Прибягвайки до услугите на някое професионално звукозаписно студио, тя би могла да си компилира каквото пожелае… Въпросът е дали някой ще й повярва.
— Сдобила се е с копие от НАС.
— Но как, по дяволите…
— Не знам и не ме интересува. Най-лошото е, че вътре се споменава името на Парсънс…
— Парсънс ли? Че кой, по дяволите, е споменал името му? Той дори не е…
Читать дальше