Кристофър Уиткомб - Снайперистът

БУМ!!!

Джеръми се гмурна след взрива, пусна два куршума в челото на ухиления терорист, появил се вдясно, после светкавично се извъртя към пет манекена с превръзки през устата, нахвърляни върху раздърпан диван. Това очевидно бяха заложниците, тъй като бяха без оръжие.

— Чисто! — подвикна той, свали дулото към пода и се обърна към Хесус и останалите.

Но в момента на завъртането видя нещо, което накара напомпаното му от адреналин сърце да пропусне един такт. Хесус се беше изправил до стената в дъното, на три-четири метра от него, заковал мерника си точно между очите му. Ако лазерът му беше включен, щеше да маркира челото му с червената си бенка — точно като някоя достолепие индийка от Ню Делхи.

Пук, пук!

Двата куршума бръмнаха покрай лицето му — единият отляво, другият отдясно. Толкова близо, че усети топлината им върху кожата си. Ако беше помръднал, единият със сигурност щеше да го убие.

— Хей, какво по дяволите… — започна той, но изражението в очите на Хесус го накара да млъкне. В рамката на вратата се появи фигурата на Кокс, който ги поздрави с вдигнат палец и извика:

— Тук е чисто!

Джеръми се обърна към заложниците и едва сега забеляза, че зад тях се е скрила мишена, полулегнала на дивана. В бързината я беше пропуснал. Челото й беше продупчено от двата куршума на взводния.

— Веднъж вече ти казах да си гледаш работата! — изръмжа Хесус, свали оръжието си и на два скока се изправи до него. Раменете им почти се докоснаха. — Имаш проблем с възприемането на генералната схема, но фактът, че си пропуснал нещо дребно, не означава, че то няма да те убие!

Беше ясно, че няма предвид мишената на дивана. Това беше предупреждение.

Сирад се измъкна от работа малко след четири под претекста, че трябва да си купи дрехи за предстоящото посещение в Лондон. Спусна се с асансьора до фоайето и излезе на улицата. Смени три таксита, с които направи продължителна обиколка на центъра. Използваше контраразузнавателните си познания, придобити в школата на ЦРУ Харви Пойнт в Северна Каролина — достатъчно солидни, за да изпотят и най-опитните агенти по проследяването от седемнадесетия етаж. Когато най-сетне се увери, че след нея няма опашка, тя се спусна в метрото и хвана Шеста линия, която я отведе на една пресечка от апартамента на Хамид на Осемдесет и втора.

Портиерът я поздрави по име и предложи да съобщи за пристигането й, но тя размаха под носа му ключа, който беше получила от Хамид, след което се насочи към асансьора.

— Ало, има ли някой? — попита тя, затваряйки вратата на апартамента зад гърба си. Огромното жилище изглеждаше самотно и стерилно, напоено с онази особена неподвижност, характерна за музеите и раковите отделения.

Не получи отговор и побърза към контролния панел за дезактивиране на алармената инсталация. После тръгна по главния коридор, подминавайки голямата спалня, в която все още висяха дрехите й. Интересуваше я кабинетът на Хамид. Специализираният софтуер на Хох бе копирал стотици страници документи — списъци с инвеститори, номера на рутери, схеми на бъдещи трансакции, замразени активи, лични досиета — но всичко това предполагаше съществуването на допълнителна информация, която отсъстваше от хард дисковете на финансиста. Сирад беше решила да открие именно нея.

Влезе в кабинета и се зае с претърсването. Като IT вицепрезидент на „Бордърс Атлантик“ тя имаше достъп до повечето главни файлове на компанията, но в момента я интересуваха многобройните дискети и сидита, запълнили повечето чекмеджета в бюрото на Хамид. Мнозинството бяха надлежно надписани, но съкращенията и абревиатурите на финансовия мениджър не й говореха абсолютно нищо. Единствената възможност беше да прехвърли всичко в своя персонален лаптоп, но щеше да е дълго и отегчително.

Отвори куфарчето си и понечи да извади лаптопа, ала в същия момент вратата тихо изскърца и тя рязко се завъртя.

— Мислиш се за много умна, а? — прогърмя груб мъжки глас. Фигурата му се очертаваше на прага, но осветлението откъм коридора скриваше чертите на лицето му.

— Кой си ти? — скочи от стола си Сирад, опитвайки се да реши как да действа. Вероятно беше включила някаква допълнителна аларма — само картините на Хамид струваха около 20 милиона долара, а тя очевидно беше подценила охраната на жилището му.

— О, извинете — усмихна се тя. — Задействала съм алармата, нали? Всичко е наред, имам си ключ. — Вдигна ръка, за да го покаже: — Хайде, обадете се на Хамид.