Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Онзи, с най-добрите стрелци…

Джеръми поклати глава. Списъкът на Лотшпайх с най-добрите снайперисти в отряда му се струваше на светлинни години от тази забравена от Бога камениста пустош.

— Имах срок до следващия петък да го победя — поясни той. — Как мислиш, ще си бъдем ли у дома дотогава?

— Надявам се — промърмори Хесус, измъкна ПСТ телефона от раницата си и започна да мести капака му с формата на лаптоп, надявайки се да улови сигнала на някой спътник. — За всяко отсъствие над три дни се изисква бележка от доктора.

— Бележка от доктора ли? — втренчи се в него Джеръми. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Поискал си болнични за четвъртък следобед и целия петък — поясни Хесус. — Което означава, че лошо ни се пише, ако не се появим на развод в понеделник сутринта!

Джеръми се замисли, а очите му механично следяха действията на взводния, който нагласяше своя хиперсоничен или дявол знае какъв апарат върху един плосък камък. Не искаше да задава глупави въпроси, но тая работа започваше да губи смисъла си.

— Я ми помогни да се ориентирам, човече — изпъшка той. — Искаш да кажеш, че сме взели отпуск по болест, за да свършим тая гадория?!

— А ти к’во си мислиш? Че може да се изпарим, просто ей така, без никой да задава въпроси? Или е отпуск по болест, или е годишен, но ако е годишен, трябва да посочиш телефон и адрес за връзка…

— Значи това тук не се брои за специална задача? Исусе!

— Исусе като името ми, или се обръщаш към онзи горе? — пожела да узнае Хесус.

— Какво? — с недоумение го погледна Джеръми.

— Никога не съм сигурен какво вие, задниците около мен, имате предвид, когато казвате Исусе — поясни Хесус. — С вас човек трябва да притежава ясновидска дарба!

Джеръми облегна глава на камъка и замълча, а Хесус се зае да набира някакви цифри по сателитния телефон. Отново го обзе чувството, че присъства на поредната селекция. Или беше прекалено уморен, за да осмисли всичко около себе си, или просто халюцинираше.

— И преди си участвал в подобни операции, нали?

Хесус кимна с глава и се наведе над микрофона.

— Сиера едно на позиция — обяви той. — Моля разрешение за преминаване към зелена фаза…

Джеръми изчака кимането на взводния си командир, който прекъсна връзката и прибра телефона обратно в раницата.

— Не се обиждай, Уолър. Добре си спомням първата операция на „Делта“, в която участвах. Току-що ме бяха назначили в ескадрон А — това беше в навечерието на иракската агресия срещу Кувейт…

Джеръми заинтригувано вдигна глава. Хесус рядко споменаваше за времето, прекарано в армията.

— Пребазираха ни на онзи природен самолетоносач, наречен „Диего Гарсия“… Командирът дойде и избра мен и още двама за цивилна охрана на някаква мисия. Трийсет и шест часа по-късно се озовахме в бетонен бункер малко отвъд иракската граница, наречен с гръмкото име „Преден разузнавателен пост“. Имахме и пленник… Преди това ме инструктираха по същия начин, по който аз инструктирах теб: с една кръгла нула. Нищо, разбираш ли?

Хесус се намести, опитвайки се да открие по-удобна позиция върху каменистия терен.

— С нас беше един шпионин на агенцията, истински полиглот. Още не бях изкарал езиковите курсове и изобщо нямах понятие за какво се говореше. Имаше много крясъци и дори малко кръв. Човекът от агенцията започна да се нервира, тъй като нямаше никакъв напредък. В един момент командирът на наряда взе една празна бутилка от кока-кола и отиде да я напълни с бензин. Като се върна, пристъпи към врабчето и започна да излива бензина в ботушите му. Никога няма да забравя тези ботуши — кожени, с връзки.

После накара човека на агенцията да възобнови разпита. Очите на врабчето станаха като паници, но продължаваше да мълчи. И командирът му щракна запалката. Нещастникът литна нагоре, сякаш бе избухнала газова бутилка…

Беше прекалено изненадан, за да изкрещи. В продължение на една-две секунди мълчаливо се блещеше към огъня, който бързо обхвана шибаните му ботуши и стигна до гащите му. След което започна да пищи, ама яката…

Командирът се изправи пред него. В едната си ръка държеше одеялото, а в другата — бутилката с бензина. Раменете му леко се повдигнаха, сякаш да кажат: „Ти решаваш кое от двете, на мен ми е все едно“… Никога няма да забравя това, което последва… Онзи нещастник започна да пее „Били Джийн“, на шибан английски! Пееше си хит на Майкъл Джексън, а гащите му горяха! Никога през живота си не бях виждал по-шантава и по-ненормална сцена!