Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Готови ли сме? — попита той.

Един от съветниците — собственик на спедиторска фирма в Йемен, кимна с глава и отвърна:

— Саудитците току-що обявиха сделката си с „Бордърс Атлантик“. Новината беше потвърдена от нашия доверен човек в Риад…

Този тип не беше от приказливите, но казаното от него винаги имаше тежест. В качеството си на търговец, той поддържаше важни контакти с правителствата на редица държави от Залива и имаше правомощията да мести по всяко време цялата група около Алал-Бин, заедно с него.

— Тавакилт ал Аллах — каза Алал-Бин. — Поверявам съдбата си в ръцете на бога.

Внушителната по обем разузнавателна мрежа на „Ал Кайда“ беше одобрила употребата на новия телефон, приемайки мнението на агентите си вътре в саудитския кралски двор, според което технологията е надеждна и сигурна.

— Аллах хуакбар… — мелодично пропя един от мъжете около масата, а останалите бързо се присъединиха към него: — Аллах хуакбар, Аллах хуакбар…

Алал-Бин ги изчака да свършат, после извади от джоба си тънкото като вафла апаратче. За момент всички се втренчиха в него, осъзнали опасността. Въпреки уверенията, че е сигурен, и високата му оценка като средство за комуникация, този телефон представляваше и съвсем конкретна заплаха. Израелските и американските тайни служби бяха слагали експлозиви в клетъчни телефони и ги бяха използвали като средство за покушение. Подобен опит имаше и срещу самия Алал-Бин.

След изпълнена с напрежение пауза телефонът иззвъня. Точен до секундата, един мароканец с постоянен адрес в Дамаск бе набрал номера на Алал-Бин. Подчинявайки се на напълно неправилното становище, че потенциалната телефонна бомба може да бъде взривена само от външно обаждане, вождът подаде апарата на един от по-низшите чинове сред охранителите си, чиято евентуална загуба би прежалил.

— Ало? — обади се без всякакво колебание лейтенантът. И да беше напрегнат, това изобщо не му пролича. — Да, тук е. Почакайте за момент…

Алал-Бин пое телефона.

— Ало, Фауаз, ти ли си?

Гласът му беше твърд, спокоен и ясен.

Йеменският търговец бавно изпусна въздуха от гърдите си, на лицето му изплува усмивка. Телефонът работеше безупречно, точно според уверенията на саудитските му информатори.

— Има ли новини за „Сватбата“? — попита Алал-Бин, след което започна да си записва нещо в бележника, разтворен на масата пред него. Лицето му видимо се разведри. Дръзкият заговор се развиваше отлично, а новият телефон на „Бордърс Атлантик“ надминаваше и най-смелите му очаквания.

В САЩ действат четиринадесет напълно автономни тайни служби и разузнавателни централи. НАС получава 45 процента от общото им финансиране, генерира 90 процента от излъчваните в ефира оперативни данни и носи почти пълна отговорност за електронно кодиращите и разкодиращи технологии. Макар че славата почти винаги се пада на ЦРУ и ФБР, от неофициалните твърдения на някои служители на Агенцията става ясно, че тя допринася далеч повече за предотвратяването на терористични актове от всички останали институции в страната, взети заедно. И тези служители вероятно са прави…

— На това място винаги ме побиват тръпки — промърмори Джеймс, изправил се в началото на главния коридор на Оперативната централа. Той беше разделен на два етажа, които се обединяваха пред Центъра за контрол на посетителите, пред който бяха строени десетки терминали. Една от стените беше заета от двуметров печат на НАС, на насрещната беше изобразено логото на агенцията. Според приблизителни изчисления пространството около двамата пришълци се простираше на един милион квадратни метра, плътно запълнено с тайни и заключени врати.

Приближиха се към униформен пазач, който ги посрещна със служебна усмивка.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

Металните пръчки на входните „таралежи“ непрекъснато се въртяха от потока на служителите. На врата на всеки от тях висеше служебна карта — синя за служителите с достъп до секретни материали, зелена за подизпълнители, плюс още две дузини цветове за онези между тях.

— Всичко е наред, Фред — обади се един глас зад гърба им. — Те са с мен.

Близкият таралеж се завъртя под натиска на един полковник от ВВС в парадна униформа, който тръгна към тях с протегната ръка.

— Полковник Прат, госпожо сенатор — представи се той. — Радвам се да те видя, Джеймс.

Размениха си кратки любезности, след което полковникът ги насочи към таралежите, използва временните им пропуски на посетители и ги поведе към асансьорите. Оттук можеха да стигнат до всички служби на Оперативната дирекция.