Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Хесус поклати глава, сякаш по-късно му беше дошло до гуша от такива сцени.

— Първият човек, когото запалиха жив пред очите ми — промърмори той, помълча малко, после добави: — А ти не се тревожи за отпуска по болест, Уолър. Давай да вършим работа, тъй като току-що получихме зелена светлина.

Асам Алал-Бин приключи с вечерята си, доволен от изтеклия ден. Въпреки че през последната година жизнената му среда претърпя многократни промени, той все пак успя да съхрани двете най-важни в живота си неща: семейството и „Ал Кайда“. Американските бомби бяха раздробили много квадратни километри от територията на Афганистан, бяха убили хиляди хора, но малцина членове на неговата организация. Повечето жертви бяха талибански пехотинци, които нямаха никаква представа какво е джихад. Те се сражаваха просто защото не можеха да вършат нищо друго. По принцип афганистанците са груби и брутални, без нито един мирен ден в живота си. В страна, изгубила едно цяло поколение във войната срещу Съветския съюз, това беше дреболия и нищо повече.

Американците го принудиха да се премести — той не можеше да отрече този факт, но победата им беше съвсем временна. Американските бомби бяха погнали голяма част от бойците на „Ал Кайда“, но после, за огромна изненада на същите тези бойци, американското командване не предприе мерки да блокира границата и вратата към Пакистан се оказа широко отворена. Това беше толкова арогантна и глупава грешка, че повечето от бойците му я взеха за капан. Но на засади така и не се натъкнаха. След няколко дни на подозрения и проверки те масово напуснаха Тора Бора и се прехвърлиха в една държава, която Съединените щати не можеха нито да бомбардират, нито да окупират. Пащуните, които населяваха северозападната гранична провинция на страната и които симпатизираха на „Ал Кайда“, предложиха подслон и храна на бойците, а след това ги поведоха на юг, по тайните пътеки за контрабанда на оръжие, наркотици и крадени стоки, които ползваха от векове.

Алал-Бин си спомни как напусна пристанището на Карачи на борда един търговски кораб само пет дни след бягството си от Афганистан. Буш и Ръмсфелд похарчиха няколко милиарда долара в опитите да пуснат кръв от камънаците, докато той и най-близките му съветници просто станаха и си тръгнаха.

— Тате, тате! Бум, бум!

Край него прелетя друг от синовете му, стиснал тояга в ръце. Играеше си на войници като всички момчета на своята възраст, както всички момчета по света.

— Внимавай! — извика след него Алал-Бин. Тук медицинските доставки бяха доста ограничени и евентуалното падане или нараняване на момчето с тази пръчка биха представлявали сериозен проблем. — Ако се набодеш, майка ти ще те напердаши!

Усмихна се на начина, по който растяха децата му. През целия си живот той мислеше повече за войната срещу Запада, отколкото за семейството си. И в моменти като този изпитваше съжаление. Но тук близките му бяха в безопасност, а и той имаше достатъчно време да бъде край тях. Йемен се оказа перфектното скривалище. Тук беше родината на майка му, а племената, обитаващи пустинните територии, живееха далеч от всякаква централна власт, предпочитайки да се управляват сами. Това бяха неговите близки — братовчеди, чичовци и племенни вождове, които отлично разбираха какви са заслугите му за Исляма. Всички те го почитаха като най-великия арабски войн, мнозина кръщаваха децата си с името му, а обречените на саможертва държаха неговата снимка в камионите, с които се взривяваха.

— Асам — извика един от лейтенантите му. Този човек му служеше вярно още от самото начало, веднага след великата саможертва на онази висококвалифицирана бригада от бойци на Исляма, която срина Световния търговски център и постави Америка на колене. — Асам, време е за телефона!

Алал-Бин излезе навън и тръгна към простата дървена маса, отрупана с документи за следващото нападение. Разбира се, най-важните неща не бяха там. Двама от най-близките му съветници плюс неколцина от охраната стояха прави около нея и със зле прикрито нетърпение очакваха новини за поредното си велико начинание — план, който самият Алал-Бин беше кръстил „Сватбата“.