Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Без никакво преувеличение можеше да се каже, че тук, на огромната секретна територия на НАС, човек би могъл да се роди и да умре, без нито веднъж да излезе от периметъра.

Бийчъм разполагаше с максималната за външен човек информация за НАС и нейния закрит град. В качеството си на председател на сенатска комисия тя беше посещавала Шифросити много пъти и ако не беше изпаднала в немилост, някой ден със сигурност щяха да кръстят на нейно име я училище, я друга сграда в района. Нямаше член на Конгреса, който да се е борил с нейния плам за финансирането на проекти, считани от мнозина за излишни и дори фриволни. Ако не бяха нейното влияние, връзки и умно лобиране, едва ли щеше да се роди суперкомпютърът на НАС, благодарение на който армия от анализатори подслушват, превеждат и обработват огромен поток от микровълнови комуникации.

Разбира се, днешното й посещение нямаше да бъде почетено с червен килим. Просто защото Бийчъм беше станала персона нон грата навсякъде, където се изискваше специален пропуск. Джеймс се надяваше да я вкара през КПП-то с помощта на стар свой приятел — полковник от ВВС пред пенсиониране, който спокойно щеше да рискува с рутинно административно нарушение. Бийчъм би могла да получи достъп единствено с някоя от значките, на които пише „само с придружител“ с едно голямо червено V отгоре. Разбира се, беше малко унизително за човек от нейния ранг, но тя разбираше и се примиряваше.

— Джеймс Епълтън и Елизабет Бийчъм.

Джеймс изрече имената им в нещо като гише на драйв-ин заведение. После отчетливо продиктува номерата на социалните им застраховки и името на човека за контакт вътре в затворения град. Няколко секунди по-късно един глас им разреши да продължат и те се насочиха към блиндираната кабина на същинския пропускателен пункт, където офицер във военна униформа провери документите им. Друг пазач им подаде карта на района, временен пропуск за паркиране и брошура с правилата за сигурността. След което отдаде чест на сенаторката и им махна да тръгват.

След броени минути вече влизаха в огромната 11-етажна сграда на Оперативното командване. Тя приличаше на всяка друга корпоративна централа, с бетонни колони и огледални стъкла, но Бийчъм добре знаеше, че това е само привидно. Главната сграда на комплекса на НАС, който включваше още 60 постройки, не беше нищо друго, освен имитация и куха черупка. Подобно на някаква странна архитектурна метафора, истинската структура се криеше зад фасадата — беше сграда в сградата. Тя беше облицована с медни листове, които не пропускаха електронни емисии, а специалните й противошокови прозорци бяха направени така, че да изолират всички звуци и да изключват всякакви опити за подслушване.

— Независимо колко често идвам тук, винаги си представям, че навлизаме в паралелна вселена — промърмори Бийчъм, докато вървяха по широкия коридор. Беше посещавала Ленгли, Кемп Пиъри, Харви Пойнт и няколко чуждестранни обекта, но единствено във Форт Мед изпитваше чувството, че се намира в друг, напълно различен свят.

— Как се чувствате? — попита Джеймс. И неговото сърце беше свито по начин, по който не се беше чувствал отдавна.

— Надявам се, че си точно толкова умен, колкото предполагам — отвърна с въздишка Бийчъм. — Защото ако „Вашингтон Пост“ излезе с материал за опита ми да проникна в Националната агенция по сигурността и да използвам служебното си положение, за да получа строго секретна информация, мен наистина ще ме тикнат в затвора и ще хвърлят ключа в морето!

Бийчъм и административният й асистент се насочиха към автоматичните прегради на главния вход.

— Вече сте обвинена в убийство, шефке — подхвърли Джеймс. — И според мен отдавна са решили къде точно да хвърлят ключа…

Сирад направи крачка напред и стисна протегнатата ръка на принца.

— За мен е огромна чест, Ваше величество — каза тя със звънлив и ясен глас на безупречен арабски. — Нося ви най-топли поздрави от господин Мичъл и цялото голямо семейство на „Бордърс Атлантик“.

— Какво хубаво костюмче — отбеляза принцът, отново на английски. Телевизионните камери жужаха, проблясваха светкавици, а сътрудниците на кралската особа си размениха учудени погледи. Принц Абдула рядко правеше коментари за неща, които се срещаха по страниците на списания като френския „Вог“, особено пък по време на делови събития, отразявани от пресата. — Сигурен съм, че една от моите съпруги много ще го хареса!

— Благодаря, Ваше величество — отвърна Сирад, отново на арабски. Принцът леко склони глава, наслаждавайки се на финия ливански акцент и блестящите й очи, от които се излъчваше почти хипнотична енергия.