Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Вечерята е готова, съпруже — обади се Лия.

Въпреки че беше известен като лидер на „Ал Кайда“ и най-жестокия терорист на света, Алал-Бин продължаваше да става преди изгрев-слънце, за да се моли на аллаха, обличаше се като всеки нормален мъж и използваше храната, приготвена от жените му. Правителството на САЩ се опитваше да го обрисува като зъл гений, но той се считаше за съвсем обикновен човек. Ето, неотдавна се разболя. Постоянно изпитва страх. Понякога ридае от отчаяние. Но в крайна сметка си остава боец, който води свещена война за спасението на всичко, обещано от аллаха. Неговият народ водеше тази война вече хиляда и петстотин години и той беше твърдо решен да участва в нея до самата си смърт. Но и след него войната нямаше да спре, тъй като мястото му щяха да заемат синовете му. Неверниците никога нямаше да победят дори още хиляда техни поколения да се борят срещу Исляма.

— Тате, тате, виж! — извика един от синовете му. Осемгодишното момче размахваше автомат АК-74 — версия със сгъваем приклад, която беше по-лека и по-удобна за носене от младите бойци. Разбира се, оръжието беше проверено и обезопасено от Ясер — един от личните му телохранители, който имаше грижата за сигурността на момчето. Защото в крайна сметка то си беше само дете, независимо колко пламенно се стремеше към битката. Трябваха му най-малко три-четири години, за да бъде готово за истински джихад.

— Храната е готова, сине — отвърна Алал-Бин. — Сядай на масата.

Бойците му се хранеха сами, но семейството му неизменно се събираше около масата, откъдето отправяше своите благодарности към аллаха. Животът му в момента беше тежък и неблагодарен, но бог знае какво е добро за него и последователите му. Той разполага с богатство и слава, с милиони пламенни последователи. Това с положителност му осигуряваше място на небесната трапеза. Сведе глава към гърдите си, благослови храната и започна да яде.

— Тате, искам да те питам нещо — обади се най-големият му син. — Кога ще видим новото оръжие, за което казваш, че ще ни помогне да свалим орела?

Мухамад беше висок и широкоплещест младеж на двадесет и една, който имаше блестящите черни очи на саудитската си майка. Алал-Бин го беше гледал как се сражава в Афганистан и се гордееше с него. Ако не бяха онези огромни Б-52 с техните умни бомби и ракети, „Ал Кайда“ със сигурност щеше да разбие на пух и прах войските на Северноатлантическия съюз.

— Още сега — отвърна той, остави плоското хлебче и бръкна в джоба си. Преди броени часове бе получил дяволския уред, заедно с редовната доставка на хранителните продукти от Нажран.

От шалварите му изскочи сребрист мобилен телефон с размерите на кредитна карта. На челния му панел пишеше „Бордърс Атлантик“, а в десния долен ъгъл бе отбелязан моделът — „Куантис“.

— Какво е това? — сбърчи чело Мухамад. — Някакъв телефон? Възможно ли е подобна дреболия да ни помогне да спечелим свещения джихад?

— Дреболия? — вдигна вежди Алал-Бин, опитвайки се да не повишава тон на младежа, който стърчеше с цяла глава над него. — Убихме три хиляди благодарение на ножове за отваряне на кашони! Джихад не се води с някакви оръжия на Страшния съд, Мухамад, а по-скоро с такива, които врагът нито вижда, нито усеща. Те очакват да ги нападнем с ядрено, химическо или бактериологическо оръжие, но ние им предлагаме само сенки. Сенки във въздуха. Ще видиш…

Хапна няколко залъка и се ослуша, за да разбере дали мъжете навън бяха приключили. Напоследък разполагаше единствено със сенки и въздух. Имаше хора в Америка, разбира се, но повечето от тях живееха в бедни жилища и си изкарваха хляба с фалшифициране на кредитни карти и дребни кражби. Разузнавателните агенции като ЦРУ и ФБР отказваха да признаят, че не могат да спрат една неорганизирана банда от самотници и по тази причина си съчиняваха страшни конспирации — просто за оправдание на безплодните си усилия.

Естествено, това ставаше възможно единствено благодарение на медиите. Дори най-незначителната атака предизвикваше верижна реакция на терор, която в рамките на двадесет и четири часа достигаше места, които бяха невъзможни за него — дори и със саможертвата на най-нескопосания самоубиец. Телевизията е навсякъде — от най-бедните квартали до Ситуационната зала в Белия дом, и именно тя, а не бомбите, беше най-страшното оръжие. Тя разпространяваше ужасяващите кадри по целия свят, повтаряше ги до безкрайност и променяше отношението на света към водещата роля на Америка по начин, който не беше възможен за нито една идеология или армия.