Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Нямаме оръжие, нямаме апаратура за нощно виждане, нямаме подкрепа от въздуха… Нима си въобразяваш, че ще ни поканят в тази махала и ще ни стиснат ръцете, а после ще ни опаковат въпросния задник за малка разходка до Америка, където го чака електрическият стол?! Как ще реагираме, като започнат да стрелят? С камъни ли ще ги замеряме?

Хесус пресуши първата си бутилка с вода и се изправи.

— Събирай си боклуците! — кратко се разпореди той. — Имаме един час, за да заемем позиция!

Сирад получи достатъчно време да обмисли арогантната си атака срещу Амуд, просто защото срещата на принца престолонаследник Абдула се проточи по-дълго от очакваното. Това означаваше, че тя трябваше да седи и да чака в огромната заседателна зала в компанията на Крис, малък отряд охранители и един много ядосан арабин. Без съмнение нейните язвителни забележки доведоха до значително напрежение на дипломатическо ниво. В един момент в помещението се възцари толкова дълбока тишина, че Сирад чуваше тихото жужене на луминесцентната лампа на десет метра от себе си.

— Харесвам обувките ви — подхвърли най-сетне тя, обръщайки се към Амуд.

— „Бали“ — отвърна той, моментално доловил помирителния й тон. — Швейцарски.

— Откога работите за принца?

— От седем години. Учил съм в Харвард, където бях водач на отбора по гребане, след това се върнах у дома и започнах работа в Министерството на вътрешните работи.

— Водач на отбора по гребане на Харвард? — усмихна се тя, а Амуд наклони глава в опит да разбере дали това означава възхищение, или е поредната подигравка. Той беше човек с максимално добро американско образование, при това получено след колежа „Филипс Ексетър“. От къде на къде тази жена ще…

— Внимание, внимание! — разнесе се висок мъжки глас. — Негово величество току-що пристигна. Моля всички да се подготвят за аудиенцията.

В следващия миг в залата се появи друг сътрудник, очевидно по-високопоставен от Амуд. Беше прехвърлил четиридесетте, с безупречно сресана коса и ушит по поръчка английски костюм в тъмносин цвят. В походката му се долавяше онази особена гъвкавост, която притежават играчите на крикет.

— Госпожице Мално — леко кимна мъжът. Виждаха се за пръв път, но той очевидно беше добре запознат с новата си бизнес партньорка. На практика беше изчел абсолютно всичко, свързано с „Бордърс Атлантик“, беше проучил обстойно биографията на Сирад, търсейки мнението на хора от различни сфери на обществото, с различно влияние. Принцът винаги очакваше задълбочени проверки.

— Здравейте, как сте — протегна ръка Сирад. Амуд отстъпи крачка назад и се присъедини към аудио-визуалния екип, редом с Крис. Личеше, че приема ролята на зяпач с огромно облекчение. Независимо от водещото си място в гребния отбор на Харвард, той явно не заемаше такава позиция в Министерството на вътрешните работи, която би му позволила да отваря уста в присъствието на принца престолонаследник.

— Негово превъзходителство всеки момент ще е тук, но аз бих искал да обсъдим предварително някои неща…

Сирад кимна и се постара да демонстрира най-очарователната си усмивка. Мъжът обаче не й обърна внимание.

— Времето ни е малко, ето защо ще ми позволите да…

Широката двойна врата рязко се отвори и в залата нахлу тълпа от бодигардове, прислужници, политически съветници, дипломати и експерти по протокола — обичайната свита на владетелите. След тях вървяха представителите на печата — повечето от тях местни, тъй като никой самоуважаващ се западен журналист не би се смесил с тълпата на царедворците. Репортерите бяха наобиколили принца — изненадващо висок и едър мъж с черни мустаци, облечен в ослепително бяла роба.

— О, да, да, това е госпожица Мално — обяви той и се плъзна към нея като крайцер в тихи води. Спря на крачка, но вече не беше част от тълпата, която бе изостанала два-три метра назад.

— Аз съм принц Сафир бин Аден Фейсал Абдула, близък приятел на вашия Джордън Мичъл и верен съюзник на Съединените щати — представи се той на перфектния английски, който според Амуд в никакъв случай нямаше да използва. — Добре дошли в царството на Аллаха.

Хесус спря петдесет минути по-късно, точно под арката, образувана от две огромни скали в подножието на върха. Избра си място в сянката, погледна часовника си и извади от раницата си още една бутилка вода.

— Стигнахме ли? — попита Джеръми. Краката му горяха от стръмното изкачване, чувстваше и обща умора от обезводняването и голямата надморска височина.