Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Пристигнаха късно следобед в околностите на високопланински проход, който контролираше долината Башар. Склонът от едната страна се спускаше към гола пясъчна низина, а другият се снижаваше към единствения плодороден район на страната, в който бяха разпръснати няколко селца — главно около изворите, достатъчни за напояването на зеленчуковите градини и цитрусовите дръвчета наоколо. Джеръми не виждаше голяма опасност от компрометиране. Археологическата им експедиция беше старателно оборудвана с всичко необходимо — от академични препоръки до правителствено финансиране. Освен това, наоколо нямаше подозрителни личности, никой не ги наблюдаваше. С изключение на две селища със средновековен вид, които бяха подминали по пътя, Хадрамаут беше толкова пуст, колкото вероятно е и обратната страна на луната.

За по-малко от час отрядът разтовари багажа и издигна лагер. Някъде в средата на следобеда Джеръми и Хесус разпънаха палатката си, помогнаха в разпределението на кухненската посуда и изкопаха канавка за отпадъците. Докато другите си почиваха на сянка, те подготвиха всичко необходимо за нощувка, след което тръгнаха на малка екскурзия.

— Ще се върнем след няколко часа — обяви Хесус, потупа Джеръми по рамото и кимна на пазачите, които само свиха рамене и налапаха поредната порция тютюн за дъвчене, примесен със сакъз. Плащаха им да носят пушки и да защитават базовия лагер срещу евентуално нападение на бандити — защо трябваше да се интересуват от двама прекалено усърдни учени?

Джеръми и взводният тръгнаха пеш, вземайки със себе си само вода и апарат за сателитно позициониране. В допълнение Хесус пъхна в джоба си малка черна кутийка, която държеше да носи лично. На въпроса на един от сеизмолозите отговори, че в нея имало последен модел апаратура за изследване на почвата.

После казаха сбогом и се закатериха по ръбестите скали, заобикалящи лагера от всички страни.

— Тези хора наистина са отдадени на професията си — промърмори един от другите участници в експедицията, проследявайки с присвити очи как двете фигурки се стопяват в ярката слънчева светлина.

Когато Бийчъм и Джеймс се добраха обратно до службата, рецепционистката Мили вече бе успяла да открие двата кашона, в които се съхраняваха микрокасетите със записите на обажданията в извънработно време. Макар че по-голямата част от Америка отдавна беше преминала на цифрови записи, Бийчъм отказа да изхвърли перфектно функциониращите машини с обикновена магнетофонна лента. Тя отвори капака на първия кашон и се зарови в съдържанието му, а останалите продължиха работата си.

Наоколо цареше пълен безпорядък. Това обаче нямаше значение, тъй като за пръв път от два месеца насам Бийчъм се появяваше в офиса си, без душата й да бъде скована от ужас.

Навсякъде зееха отворени шкафове, пълни с архивни документи или неработеща офис техника, по рафтовете имаше чаши за чай и кафе, потъмнели и немити от седмици. Опразнените от папки кантонерки нестабилно се поклащаха, но служителите не им обръщаха внимание, заети да търсят касети.

— Два кашона — обяви Мили, възбудена до такава степен, че размахваше ръце като побъркана. — Според мен това е горе-долу всичко. За съжаление, някои касети липсват…

— Какво значи „липсват“? — попита Джеймс, задавайки въпроса, който Бийчъм не смееше да зададе. — Имаме ли шанс да ги открием, или не?

Самият Джеймс беше уверен, че това, което им трябва, се намира тук, в офиса. Той контролираше абсолютно всички операции, а работата на рецепционистката му беше повече от ясна, тъй като именно с нея беше започнал кариерата си преди петнадесет години. Знаеше прекрасно, че изваждането на една микрокасета от телефонния секретар сутрин и прибирането й в специално определен за целта кашон, не е толкова трудна работа, и изключваше някакво по-сериозно объркване.

— Ами… — заекна момичето. — Не е точно така… — Лицето на сенатор Бийчъм видимо пребледня. — Спомням си деня… Онази сутрин чух нещо, но реших, че са сбъркали номера…

— Какво точно чу? — попита Бийчъм, пристъпи към служителката си и хвана ръцете й. Изглеждаше така, сякаш е готова да изтръгне отговора направо от гърлото й.

— Всички сме развълнувани — промърмори с пресилено спокойствие тя. — Успокой се и помисли. Какво направи с онази касета?

— Ами всички бяхме много разстроени от това, което ви беше сполетяло…

Джеймс грабна кашончето с надпис „Меморекс“ от бюрото й и започна да прехвърля малките пластмасови кутийки, подредени в него. Всяка от тях беше номерирана, някои имаха кратки указания като „Сивите пантери“ или НАСА, индикиращи обаждания от по-важни личности или организации, които изискват незабавен отговор.