Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— А телефонът? Къде се намираше телефонът в този момент? На леглото ли го оставихте?

Тя се замисли за миг, после поклати глава:

— Не, май остана в ръката ми… Не съм сигурна… — Помълча известно време, после продължи: — Водата беше твърде гореща и реших да звънна в службата и да ти оставя послание. Исках да се оплача от поведението на онзи служител на НСС…

— Направихте ли го?

— Не, защото точно тогава те… той ме нападна изотзад… Излезе от гардеробната… — Тя рязко се завъртя, сякаш беше усетила горещия дъх на нападателя върху тила си. Джеймс разбра, че нещата стават трудни за Бийчъм, но друг начин нямаше. Уликите се намираха единствено в нейните спомени.

— А следващото нещо, което си спомняте, беше бавното ви свестяване на пода, така ли?

— Да, тогава, когато нещата станаха наистина…

— Тогава напипахте пистолета…

— Станах на крака, но се подхлъзнах и паднах върху нещо ръбесто… А после видях пистолета…

— Паднахте върху нещо ръбесто? Какво точно?

— Телефонът. Вероятно съм го изпуснала в момента на нападението…

Джеймс замислено докосна устните си с пръст.

— Разполагате ли с разпечатка на разговорите си от онази вечер? — попита след известна пауза той. — Имам предвид сметката на мобилния ви телефон…

— Разбира се, лежи на бюрото ми. Вече я платих.

— Донесете я, моля.

Той я последва в спалнята, откъдето тя взе плик с логото на „Бордърс Атлантик“. Дръпна го от ръцете й и нетърпеливо проследи с пръст дългата колона от цифри.

— Тук е отбелязано, че сте набрали службата точно в 19:01, госпожо сенатор — подхвърли той. — Едноминутен разговор. Но вие твърдите, че не сте го правили.

— Наистина не съм.

— Може би сте набрали номера, докато сте проверявали температурата на водата във ваната?

— Вероятно бих могла — колебливо отвърна Бийчъм. — Не помня…

Джеймс се замисли.

— Може ли да видя телефона ви? — попита след секунда той.

— Няма го — отвърна Бийчъм. — Прибраха го като веществено доказателство… Беше покрит с кръв… Но аз си взех нов, абсолютно същия модел…

— Като този? — попита той и положи върху дланта си тънкото, блестящо с никелираните си части апаратче. Бийчъм кимна.

— Я се опитайте да ме душите! — извика той и започна да набира някакви цифри на клавиатурата. — Нападнете ме изотзад и се опитайте да ме душите — както го е правил онзи… Хайде, с всичка сила!

Със своите метър и осемдесет и два, Бийчъм беше с цели десет сантиметра по-висока от административния си асистент. По тази причина никак не й беше трудно да заеме позиция зад гърба му и да стегне в мъртва хватка гърлото му.

— Стискайте, по дяволите! — извика той. — Стискайте здраво!

Тя се подчини. Изведнъж усети как отново я обземат чувствата от онази нощ — гняв, страх и дълбока безпомощност… Ръката й се стегна върху ларинкса на Джеймс, принуждавайки го да се надигне на пръсти и да се опита да се освободи от задушаващата хватка. Телефонът остана в дланта му, докато пръстите му се забиха в силната китка на Бийчъм. После тялото му изведнъж се отпусна и падна на пода, симулирайки загуба на съзнание. Ръцете му се разпериха, а телефонът се претърколи върху дебелия персийски килим.

— О, Джеймс, извинявай! — уплаши се внезапно тя. — Добре ли си?

Дребничкият асистент се надигна, взе телефона и го допря до ухото си.

— Я чуйте това — промърмори той и й подаде апарата.

Сенаторката се подчини и мълчаливо изслуша посланието на служебния й телефонен секретар, което звучеше в мембраната.

— Това е вашето едноминутно обаждане — заключи с категоричен тон Джеймс и пъргаво се изправи. — Докато се борите с нападателя, без да искате натискате бутона „сенд“. И в крайна сметка все се обаждате в офиса…

— С какво ще ни помогне това? — недоумяващо го погледна Бийчъм.

На лицето на Джеймс изплува доволна усмивка, а пръстите му механично опипаха възела на вратовръзката, разместен от борбата.

— Ще ни помогне и още как — отвърна той. — Защото означава, че по време на борбата телефонът ви е бил включен. Ако открием запис на това обаждане в службата, може би ще получим пълната картина на това, което се е случило тук!

В шест без четвърт на следващата сутрин Джеръми побутна Хесус, помагайки му да излезе от състоянието на неспокойна дрямка, в което и двамата бяха изкарали нощта. Облякоха се набързо, събраха багажа си и слязоха долу да чакат колата. По план Пауъл трябваше да отлети обратно за Сана, което означаваше, че веднъж напуснали хотела, двамата агенти на ФБР могат да разчитат само на себе си.