Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Хесус не обели нито дума по време на пътя до Голдън Махор — красив оазис, сгушен в долчинката между голите, обсипани с отпадъци хълмове около Аден и яркосините води на Йеменския пролив.

— Виждаш ли палатката горе на хълма? — извика Хесус, опитвайки се да надвика боботенето на големия дизел. Джеръми кимна с глава. Двама войници седяха край пътя, който водеше към един от хълмовете, издигащ се на около 200 метра над пристанището. — Там има една батарея от ракети САМ, руско производство. А през 2000 година задниците, които я обслужват, взеха на прицел самолетите С-5, които докараха екипите, разследващи взрива на „Коул“.

— Сериозно? — учуди се Джеръми. По онова време вестниците се скъсаха да хвалят правителството на Йемен, което сътрудничело по образцов начин на следствието. — Мислех, че са на наша страна…

— Когато работиш в този район, трябва да помниш едно основно правило: всеки е твой приятел и всеки е твой враг — зависи кой плаща сметката. Този хотел е първото място, бомбардирано от Алал-Бин. Майка му е йеменка, но синовната вярност е качество, присъщо само на упадъчния Запад. Тези типове са готови да изнасилят собствения си брат, стига това да им донесе някаква изгода.

Джеръми мълчаливо кимна с глава.

— И още нещо — подхвърли Хесус. — Днес си глухоням! — Шофьорът спря в близост до три доста очукани микробуса, около които се суетяха неколцина европейци. — Използвай кодовото си име, измисляй си каквото щеш за живота си в нормалния свят, но помни едно — колкото повече говориш, толкова по-голяма е опасността да се прецакаш. Разбрахме ли се?

— Да — кимна Джеръми.

Изведнъж всичките приказки, изприказвани от Лес Мейсън в класната стая, започнаха да придобиват реален смисъл. Ролята му в тази мисия се изчерпваше със слушане, изпълнение на заповеди и плътно затворена уста до изрична заповед в обратен смисъл. Очевидно някой, разположен далеч по-нагоре по хранителната верига, беше започнал да брои точните изстрели…

Сирад спа добре, стана късно и остана цели два часа в минералния басейн. Мичъл им беше ангажирал най-луксозните апартаменти в „Риц — Карлтън“, надявайки се да демонстрира благополучие и да убеди клиентите си, че рецесията в телекомуникационния бизнес не е засегнала „Бордърс Атлантик“ толкова силно, колкото останалите участници на пазара. Тя се възползва от жеста и побърза да поръча вана със специална кал от Мъртво море, плюс пълна козметична програма за лице.

Крис Бартолъмю се обади малко след дванайсет и я изпрати до колата, която чакаше пред хотела. От изпълнените с уважение погледи на обслужващия персонал заключи, че е избрала правилното облекло. Мъжете са си мъже, независимо дали живеят в Близкия изток, или изповядват друга религия.

Двадесет минути по-късно пристигнаха в „Роял Дубай“ — петзвезден хотел с претрупана архитектура и всевъзможни екстри, който й напомняше за Лас Вегас. На алеята между фонтаните бяха паркирани лимузини с марки като „Бентли Континентал“ и „Астън Мартин“, в разкошния парк се разхождаха майсторски оковани бенгалски тигри, а вътрешният периметър на хотела беше под контрола на гардове със скъпи костюми и миниатюрни микрофони в ушите. Външният бе поверен на войници с безупречно изгладени униформи и готово за стрелба автоматично оръжие. Гостите се проверяваха с магнитометри и рентгенова апаратура, а представителите на медиите бяха задържани на почетно разстояние заедно с многобройните си телевизионни камери и фотоапаратура, пристигнала тук специално за пресконференцията.

Всичко беше позлатено — от автоматичните писалки на регистрацията, до крановете в тоалетните на фоайето. Това беше място, специално изолирано за богати хора. Ако те няма в някой от стриктно изготвените списъци, значи просто няма да влезеш…

— Как се чувстваш? — подхвърли Бартолъмю, докато се отдалечаваха по посока на заседателната зала. Сирад беше облечена с копринена пола от „Хермес“ и жакет в подходящи тонове и снежнобели ревери. Блузката под него се придържаше от голяма диамантена брошка. Косата й беше прибрана назад по начина, заимстван от арабските жени, които беше срещнала вчера в търговския център на летището. Беше си сложила съвсем малко грим и носеше миниатюрна чантичка „Луи Витон“, която беше в тон с елегантното й кожено куфарче.

— Като шибаната Клеопатра — процеди през зъби тя. Ако наоколо имаше чифт очи, които не следяха движението на стегнатия й задник, собственикът им със сигурност беше гей. — Взе ли телефона, предназначен за министъра на вътрешните работи?