Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Полковникът кимна и петият мъж се обърна към торбата си.

— Аз съм духовен човек — рече полковникът, — а не магьосник. И не проявявам интерес към разпитите с мъчения.

Джеръми наблюдаваше как онзи развързва торбата си.

— Ухото ти пострада заради опита ти да се възползваш от дъщеря ми — каза Елис. — Хайди те примами тук заради нас. Така че не си въобразявай нищо друго.

Маскираният специалист по мъченията измъкна от торбата два хромирани хирургически инструмента. Единият беше подобен на ножици, завършващи с щипци — нещо като инструмент за издърпване, а другият изглеждаше като онези, които зъболекарите използват, за да откриват кариеси.

— Това е моят начин да слушам сърцето ти — каза петият мъж. Той държеше острата зъбна сонда в лявата си ръка, а щипците — в дясната. Беше хванал инструментите внимателно, като професионалист.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да направим това? — попита полковникът.

— Дойдох тук, за да предложа себе си на истинския и праведен бог — рече Джеръми. — Никога не съм мислил, че борбата ще бъде лесна и безкръвна.

— Добре, правилно разсъждаваш — кимна Елис.

Петият мъж се наведе и задържа лицето на Джеръми за момент.

— Имаш хубави сини очи — каза той. — Да видим как изглеждат отвътре.

Ръката на палача насочи напред форцепса. Джеръми не виждаше смисъл да се бори, за да се освободи. Както бе казал, борбата нямаше да е безкръвна.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Бийчъм, нахлувайки в Кабинетната зала в Западното крило заедно с Хавлок и Олрид. Джеймс бе прескочил до офиса й за последните сведения от Националната агенция по сигурността. — Генерале, кажете ни какво знаем?

Тя дръпна един стол до челното място на масата и си наля чаша вода.

— Извини ме, Елизабет, но няма ли да чакаме президента? — попита държавният секретар.

— А, да… президентът — каза тя. — Както знаете, Дейвид не е почивал и минута, откакто започна всичко това. Накрая реши да поспи малко и нареди да не го безпокоят, с изключение на извънредно спешни въпроси.

— А това какво е? — попита министърът на земеделието. Бившият сенатор от Аризона невинаги разбираше добре нещата, но никога не се колебаеше да си каже мнението.

— Албърт, разбрах, че имаме петдесет и седем отбранителни съоръжения в засегнатите райони — каза Бийчъм, обръщайки се към министъра на отбраната. — Как ще можем да…

— Елизабет, искам да възразя — прекъсна я министърът на земеделието. — Почти половината от тази страна е парализирана от предизвикано от терористи затъмнение. Мисля, че президентът би искал да узнае това.

— Тогава идете и го събудете — избухна Бийчъм. Нямаше намерение да се занимава с излишните тревоги на човек, чиято грижа бяха проблемите със субсидиите за производство на сирене. — Президентът беше на крак повече от деветдесет часа, а тези атаки могат да продължават още дълго. Той е човешко същество, по дяволите. За да бъде ефикасен, трябва да поспи поне няколко часа.

Долната устна на земеделския министър увисна от удивление.

— Сега относно базите — продължи тя. — Искам да знам колко петрол от стратегическите резерви трябва да отделим, за да работят допълнителните електрогенератори. Защото, ако продължим да получаваме удари като този, допълнителните мощности ще са единственото, с което ще разполагаме.

Каролайн Уолър бе прегърнала Кристофър на дивана и гледаше новините по кабелната телевизия, стиснала дистанционното в дясната си ръка. Родителите й живееха в Буена Парк, Калифорния, и след повече от два часа опити тя все още не беше влязла във връзка с тях.

„Къде по дяволите си сега? — мислеше си тя за своя съпруг. — Защо винаги, когато нещо се случва, ти тичаш да спасяваш света и никога не можеш да помогнеш на семейството си?“.

Никога не беше се оплаквала досега, но нещата започнаха да стават направо нелепи. Животът в Мисури беше съвсем различен. Хората там живееха заедно, което означаваше отворени врати и протегнати при нужда ръце. Винаги когато Джеръми отиваше да работи нощем — заради банков обир или отвличане на дете, все някой съсед щеше да пристигне с домашно приготвена храна и съчувствена усмивка.

А и офисът на ФБР в Спрингфийлд беше страхотен. Само шестима агенти и две секретарки. И всеки се грижеше за другия, като че ли животът им зависеше от това. Мъжете и жените, които носеха оръжие, за да изкарват хляба си, знаеха, че винаги има риск. В най-хубавите моменти те се смееха над трудностите като на задължителна част от работата им, но когато станеше произшествие, всички споделяха чувството на загуба.