Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Защо, защото беше невинен ли? — попита Елис.

— Не, защото бях добър — подчерта Джеръми. — Бих го направил и сега, но след това няма да се обаждам по телефона.

Елис и другите като че се заинтересуваха от историята му.

— Защо дойде тук? — попита един от мъжете.

— За да науча как да се боря. Видяхте, че мога да стрелям, но ми трябват малко повече знания за тактиката, за да спра тези престъпници да не убиват повече невинни бебета.

Джеръми изгледа последователно всеки един от мъжете.

— Ако съдя по това, което виждам тук, мисля, че съм дошъл на правилното място.

Полковникът не каза нищо. Само размени поглед с мъжа от дясната си страна.

— Какво имаш предвид под „правилно място“? — попита полковникът.

— Искам да кажа, че това, което виждам пред себе си, потвърждава всичко, което бях чувал в затвора. Аз съм свещеник на Финеас. И дойдох тук, за да ви намеря.

Отново размяна на погледи между полковника и този, който очевидно беше втори по ранг след него.

— Какво знаеш за Свещеничеството на Финеас? — попита другият мъж. Гласът му бе по-млад поне с десетина години от този на полковника.

— Знам, каквото трябва да знам, и затова извърших своите актове на Финеас — каза Джеръми. Миналата седмица бе прочел всичко, което беше написал Ричард Кели Хоскинс. Беше изучавал догмата на Движението за християнска идентичност. Беше запомнил на практика всичко, което ФБР беше научило през последните десет години при разследването на организации на бели расисти и на отцепнически религии.

— И аз съм войн на Христа като вас — обяви Джеръми. — Дойдох тук, за да служа. И искам да поговорим делово, за да мога да го докажа.

— Приготви го — нареди Елис и махна с ръка към един от шестимата в кръга, който извади чифт метални белезници. Въоръженият посочи с дулото на оръжието си към един стол и Джеръми се подчини и седна. Познаваше системата на разпитите. Те винаги като че ли почваха по един и същ начин — окови и място, което да те държи изправен с тъпата болка от неудобната поза.

— Какво можеш да ми кажеш за Числата? — попита полковникът. Петият от мъжете се приближи. Джеръми забеляза, че изглежда някак по-различен под качулката. Едното му око беше червено като на заек, а другото — покрито с превръзка. Черната кожена торба в лявата му ръка навеждаше на мисълта, че той ще е „отговорникът“ по протичането на разпита.

— „Израил живя в Ситим и народът начева да блудства с дъщерите на Моава — започна да цитира Джереми по памет. — И приканваха те народа да принася жертви на боговете им и народът ядеше и се кланяше на боговете им. И прилепи се Израил към Ваал-Фегора. И разпали се гневът Господен против Израил. И каза господ на Мойсея: вземи всички началници народни и ги обеси пред господа срещу слънцето, и ще се отвърне яростният гняв господен от Израил. Тогава Мойсей каза на съдиите Израилеви: нека всеки убие своите люде, които са се прилепили към Ваал-Фегора“.

Джеръми остана неподвижен, а петият мъж се приближи още по-близо.

— Книга на Числата, двайсет и пета глава, от първи до пети стих — каза Джеръми. — Това е нашият девиз.

— Това не доказва нищо — каза Елис. — Може да си го прочел в текста на Хоскинс. Запомнянето на Библията не те прави свещеник на Финеас.

— Така е — съгласи се Джеръми, — но извършването на акт на Финеас ме прави.

Първият удар му бе нанесен с отворена ръка. Дланта на мъжа се стовари тежко върху лявото му ухо и му спука тъпанчето — по врата му се спусна тъничка струя кръв.

— Първият истински разпит, на който бях свидетел, беше на един дребен виетнамец някъде из Камбоджа — заговори Елис с лека носталгия. — През шейсет и пета. Бях началник на шпионска група от една въздушна база в планините северно от Бен Хет: двама американци и шест планинци от племето раде. Имахме момче на име Юк Аюн, което твърдеше, че е магьосник. Една вечер заловихме един капитан от Виетконг и пуснахме нашия магьосник срещу него.

Джеръми си спомни за подбора за ООЗ и начина, по който го бяха били и как му бяха прилагали „водната дъска“. Сега го плашеше не болката, а очакването.

— Няма да съм ви много от полза със счупена глава — каза той. Усещаше как кръвта капе по голото му рамо.

— „Обладан е от духове“ — непрекъснато повтаряше нашият магьосник — спомняше си на глас Елис. — „Обладан е“. Е, момчето обичаше да работи с електричество. Намерихме му едно съветско ръчно динамо и магьосникът започна да святка онзи капитан. Даваше му малко зор, после се навеждаше над него — съвсем внимателно — и се вслушваше в сърцето на жълтурчето. Предполагам, че се опитваше да разбере дали духовете са още вътре.