Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

„По дяволите, тази малка кола е прекалено бърза — помисли си тя, натискайки до дъно газта. — Трябва да имам предвид, че дипломатическият имунитет позволява на тези задници да не се страхуват от затвора и да приемат законите на движението с досада. Трябваше да наема по-мощна кола“.

През една пролетна ваканция двете отидоха до Ню Йорк и се настаниха при един приятел на жената. Имаше хубава вечеря и малко вино. И после още вино. Късно през нощта й зададоха въпрос, който разбуди в нея чувства, за които не бе и подозирала.

— Вярваш ли в нещо дотолкова, че да умреш за него? — бе попитала жената в един бар, а приятелят й се бе облегнал назад и наблюдаваше внимателно реакцията й.

„По-бързо! — подканяше се тя. Скоростомерът показваше сто и шейсет, но другата кола все така се отдалечаваше напред по пътя. — Отклонението е след по-малко от километър-два“.

— Достатъчно силно, за да умра ли? — бе отговорила редник Джейн. — Предполагам, да. За семейството и за някои приятели. Защо?

— А за страната си?

Тя помнеше аромата на виното и шумовете около нея, както и връхлитащото я усещане, че нещо не е точно такова, каквото изглежда. Отначало се почувства застрашена, после развълнувана — сякаш за първи път бе застанала на кулата за скокове и гледаше надолу. По гърба й пробягаха тръпки, които стихнаха между бедрата й. Това беше първата тръпка на страха, която бе изпитала.

„Лепни се зад него — командваше се сама. — Предвиждай, пресмятай, запълни празнотата“.

После нещата потръгнаха някак естествено. Имаше срещи с непознати, които й задаваха въпроси от рода: „Колко добре мислиш, че можеш да лъжеш?“ или „Какво е най-голямото нещо, което си убивала?“.

Някоя биха се уплашили и побягнали, мислеше си тя навремето. Но именно там бе въпросът. Те вероятно бяха разговаряли с много кандидати, притежаващи основните умения и подготовка за такава работа. Уловките им помагаха да отстраняват позьорите.

„Трябва да изглежда като че ли го задминавам — повтори ся тя. — Без внезапни движения, които могат да привлекат вниманието. Ще изчакам точно пред отклонението и ще се изравня с него“.

Всичко трябваше да е отлично пресметнато. Съвсем професионално. Жената в роклята и сандалите „Бърбъри“ й бе дала точни указания от самото начало.

„С предната дясна броня удрям задната лява броня на БМВ-то — помисли си тя. — Преди това трябва да съм на прилично разстояние докато… сега… точно сега!“

Джейн зави рязко вдясно. Скоростомерът показваше сто и седемдесет километра в час, а предната й броня леко докосна колата пред нея. Движението бе много натоварено — междущатската магистрала I-495, заобикаляща Вашингтон, винаги бе така оживена.

СКРЪЪЪЦ!

Броните се докоснаха и диференциалът на БМВ-то блокира точно как то бяха й казали инструкторите от Кемп Пиъри. То се завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Шофьорът твърде късно разбра какво се е случило и се опита да овладее колата, но вече нищо не можеше да направи. Малкият спортен кабриолет се върна на шосето и с бясна скорост тласна изпречилия му се минибус към огромния камион отпред.

Редник Джейн видя експлозията в огледалото за задно виждане, докато набиваше спирачки и завиваше към отклонението.

Всички погледи бяха насочени към касапницата зад нея, но дори и да бяха успели да забележат номера й, нямаше как да проследят колата под наем.

„Надявам се да сте доволен, г-н Мичъл“ — помисли си тя, отдалечавайки се бързо от мястото на злополуката. Но, разбира се, той нямаше да бъде доволен. Тази задача беше още един тест за вярност, още една стъпка от уморителния танц на съмнението.

— Живея сам — рече собственикът на къщата. — И не държа много храна тук.

— Не се притеснявайте — отвърна Мичъл.

Двамата с Траск седяха на един диван с изкуствена тапицерия, завит с фина покривка от макраме. Вляво до стената имаше роял, а отдясно — камина от червени тухли, в която гореше буен огън. Имаше масичка за кафе, полица от ковано желязо, отрупана с книги и списания, както и един люлеещ се стол с внушителни размери.

— Познавали сте много влиятелни хора — рече Мичъл. Снимки в черни тънки рамки покриваха повечето от стените. Бяха все фотографии от различни политически събития — манифестации, благотворителни балове, церемонии с прерязване на лента. И на всички кадри имаше известни хора от Масачузетс: Тип О’Нийл, Тед Кенеди, Майкъл Дукакис, Барни Франк, Силвио Конте.

— Служих доста дълго в щатската управа на Масачузетс — каза мъжът.