Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

„Както и факта, че съм женен“ — реши Джеръми. Той обичаше съпругата си и нищо от това, което бе научил за тези няколко дни в базата на ЦРУ в Северна Каролина, не можеше да го накара да се държи по друг начин.

— Хайди — каза той и се отдръпна от нея. Устните й бяха овлажнели от страст. Непрогледната тъма като че ли усилваше звука от дишането им. — Хайди, не мога. Моля те, това не е редно.

Джеръми усети как ръката й се изплъзва от джоба му. Тя отстъпи от него.

— Съжалявам, ако съм те подвел — рече той. — Просто аз…

— Просто си имаш проблем с истината — обади се нов глас в тъмнината. — Може би, защото си подвел всички ни.

Червената светлина ослепи Джереми. След като очите му привикнаха, той видя, че около него в полукръг стоят шестима мъже. Те носеха роби, стигащи до пода, и качулки с отвори само за очите. Джеръми чу как вратата тресна зад него и осъзна, че Хайди си беше отишла.

— Сега може би ще ни кажете истинското си име, г-н Уокър? — каза мъжът в средата.

Дори и през маската гласът не можеше да се сбърка — той принадлежеше на полковника.

Сирад зави от Мерит Паркуей при изход №37 и кара около пет километра по локални пътища до един бизнес парк, отличаващ се с каменните си стени, грижливо обработените тревни площи и тъмните стъкла. Сградата на №1100 не изглеждаше по-различна от другите, с изключение на сателитните чинии, монтирани върху плоския й покрив, и факта, че охраната на това поделение на „Бордърс Атлантик“ носеше оръжие. Над вече топящия се сняг се стелеше мъгла, която придаваше призрачен вид на мястото.

— Мално. Проект „Куантис“ — каза тя на мъжа при пропускателния пост. Той провери служебната й карта и потърси името й в списъка на очакваните посетители.

— Апартамент двайсет и две — каза той. — Може да паркирате на сектор А.

Тя последва напътствията и като влезе в сградата, втори охранител я придружи покрай няколко врати с цифрови ключалки по криволичещ коридор, подобен на този в „Заешката дупка“. Сирад намери Рави, „Не мога да топя в манджата“ и още един мъж погълнати от работата си.

— Обиколка с благотворителна цел? — попита я системният оператор още с влизането.

— Трябваше да си остана в града — каза тя. — Но чух, че се нуждаете от възрастни хора, за да ви наглеждат.

Рави се засмя, но не сметна за нужно да става от терминала си. Беше се обградил с жълти бележници с твърди корици, кутийки с „Ред Бул“ и „Туизлърс“. „Не мога да топя в манджата“ стоеше до лявото му рамо и драскаше някакви бележки по дланта си, без да обръща внимание на Сирад.

— Срещнахте ли големия си приятел? — попита Рави.

Сирад поклати глава. Мъжът, застанал отдясно на Рави миришеше на цигари и пот. Прическата му напомняше за тази на Боб Дилън, а на тениската му се мъдреше надпис: „Е=МС Хамър“ 32 32 Ироничен каламбур, смесващ основната формула на теорията за относителността на Айнщайн с името на известен рапър. — Б.ред. .

— Р-р-радвам се да ви видя — каза той. — За разлика от „Не мога да топя в манджата“ този тип безсрамно зяпаше гърдите на Сирад. — Мамка му, Рави, ти н-не ми каза, че тя е т-толкова д-дяволски г-готина!

— Не му обръщай внимание, безобиден е — подхвърли Рави и като посочи серия от числа и символи на монитора си, се обърна към „Не мога да топя в манджата“: — Това е нашата аномалия.

— Върху какво работим? — попита Сирад, като свали якето си и го хвърли върху един празен стол. Помещението изглеждаше съвсем различно от това на седемнайсетия етаж в „Албъмърл Билдинг“. Така наречената мозъчна лаборатория приличаше повече на кабинет по информатика в някой колеж. Пет-шест терминала бяха поставени върху открити работни места, а бели дъски покриваха две от стените. По стените имаше няколко евтини репродукции на пейзажи, а в дъното на помещението се виждаше диван, тапициран в кафеникаво землисти тонове.

— Дигитален подпис — каза Рави. — Нашата къртица използва доста впечатляващ маскиращ алгоритъм, за да ви попречи да го идентифицираме.

— Ш-ш-шибаиякът е умен — каза вторият тип. Той наклони глава, за да оцени задника на Сирад.

— Все пак кой сте вие? — попита Сирад. Той държеше в едната си ръка кутия безалкохолно, а в другата недопушена цигара „Пал Мал“. Въпреки наивно момчешкия му вид Сирад можеше да усети търсещия интелект у него.

— Вълнови теоретик — каза „Не мога да топя в манджата“. Изглеждаше горд. — Звукови вълни.

— Защо се нуждаем от специалист по звука при разкриването на натрапниците?