Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Както казахте, тази част от страната е прекрасна през зимата — каза Траск. Той чукаше нещо по клавишите на един лаптоп, който бе част от бизнесцентъра на лимузината, включващ факс, безжичен Интернет и, разбира се, защитената комуникационна система на компанията „Куантис“. Задното стъкло с електро регулируема прозрачност, цифровият видеоплейър и двата плоски телевизионни екрана осигуряваха развлечението на пътуващите. Стерео системата „Боуз“ бе с двайсет и един говорителя и осигуряваше изключителна мощност на звука.

— Ето това е, там.

Траск посочи нагоре по пътя към скромна, но добре поддържана къща с мансарден покрив, построена в типичния за 70-те години стил. Боята с цвят на горчица по алуминиевата ограда на места бе избеляла и вратата на гаража беше вече за смяна, но иначе домът се вписваше добре в околната обстановка. Собственикът беше паркирал своя пикал „Форд 150“ в алеята пред къщата, между високите преспи сняг. Яркожълтият му снегорин „Фишер“ като че ли току-що бе донесен от магазина.

— Май очаквах нещо повече… нещо по-хубаво — отбеляза Мичъл. Повечето информация от досието му беше с двайсетгодишна давност, но разследващите бяха схванали основното: този мъж имаше достатъчно пари, за да живее по-нашироко от това.

— Знаете какво казват хората — рече Траск, изключвайки компютъра си. — Парите не могат да ти купят добър вкус.

Шофьорът спря зад пикала и забърза да отвори вратата на Мичъл. Траск последва шефа си по циментовите стъпала и натисна звънеца.

— Да? — обади се мъжът от къщата. Той стоеше зад една алуминиева решетъчна врата, облечен в широки раирани панталони и овехтяло кадифено сако. — Какво обичате?

Той погледна към Мичъл, после към колата.

— Знаете ли кой съм? — попита Мичъл.

— Чета вестници — отвърна мъжът, без да реагира по някакъв друг начин.

— Ще имате ли нещо против да влезем и да поговорим за минутка?

Кокалчетата на ръката му, с която стискаше вратата, побеляха. Той огледа улицата, после отново погледна към посетителя си, когото всеки от съседите му лесно би познал.

— Какво искате? — попита мъжът, като отново проточи врат към улицата. — Защо трябва да ви каня вътре?

— Защото някога сте били патриот — каза му Мичъл. — И имате нещо, което ми трябва.

Този човек купува фирми за милиарди долари, помисли си човека в кадифеното сако. Списанията пишат как Джордън Мичъл с години проследявал наследниците на набелязаните от него оръжейни експонати. И сега този мъж го молеше вежливо, но на лицето му ясно бе изписано, че няма да приеме отказ.

— Какво бих могъл да имам аз, което бихте желали вие?

— Подробности за проекта „Меджидо“ — каза Мичъл.

— За какво?

Мъжът или нямаше представа за какво говореше Мичъл, или беше дяволски добър лъжец.

— Това е много важно за нас — рече генералният директор на „Бордърс Атлантик“. — Знаете, че иначе не бих бил тук.

Мичъл повдигна папката и я задържа пред стъклото на вратата. Беше отворил на страница двайсет и две, където имаше черно-бяла снимка на мъж в боен комбинезон и зелена барета. Снимката изглеждаше стара и леко пожълтяла, но лицето не можеше да се сбърка.

— Проклет да съм — каза собственикът на къщата. — Казаха ми, че този тип е изчезнал завинаги.

Петък, 18 февруари

02:10 по Гринуич

Офисът на началник-кабинета на президента, Белия дом

Първите сведения за атаката дойдоха от Си Ен Ен, която беше основната осведомителна агенция на правителството на САЩ. Андреа Чейз точно говореше по един от защитените телефони с генерал Ошински във Военната зала на Пентагона, когато Уолф Блитцър започна предаване на живо за спасителните екипи в Калифорния.

— Хавлок! — извика тя с пълно гърло. Офисът на съветника по националната сигурност беше в другия край на коридора, след ВИП апартамента. Но тя не се интересуваше дали някой може да я чуе.

— Андреа, видя ли… — каза прессекретарят, който буквално влетя при нея. Шефът на кабинета вече бе станала от бюрото си.

— Събери кабинета — нареди тя, пренебрегвайки факта, че изпълняващият длъжността говорител на Белия дом скоро щеше да има доста свои проблеми за решаване. — Искам Съвета за национална сигурност в Ситуационната зала. Веднага.

— Телевизията съобщава, че големи райони на запад са останали без електричество — каза той, подтичвайки след нея. — Седемнайсет щата…

— Къде е вицепрезидентът? — попита Чейз.

Президентът лежеше на горния етаж почти в кома, предизвикана от лекарството. Правоохранителните и разузнавателни организации бяха напрегнати до края на силите си. А и снегът отново бе покрил и парализирал Вашингтон и мнозина от Белия дом едва се придвижваха.