Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Хайди пак се приближи — достатъчно близо, за да почувства топлината му. Ръцете й бяха все така скръстени.

— А това харесва ли ти? — Тя започна тихо: — Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — надигна се на пръсти и го целуна отново. Този път той усети и върха на езика й. Устните й го докоснаха съвсем леко — скромни, но и любопитни.

Джеръми се скова, обзет от страшен смут.

Ти си женен! — пищеше някакъв глас в главата му. — Не можеш да целуваш тази жена!

Но друг глас се възпротиви, изтъквайки, че е изпратен тук по особена причина. Мъже с много повече информация от него смятаха, че полковник Елис е отговорен за атаките и вече е убил хиляди хора. Ако най-добрият начин да проникне в неговия кръг от свещеници на Финеас беше чрез дъщеря му, кой беше Джеръми, за да го оспорва?

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — Джеръми постави ръце на раменете й, по-скоро като треньор, отколкото като надяващ се любовник. — Всичко е наред.

Веждите й се повдигнаха леко, като че ли разбираше, че не е точно така.

— Просто беше съвсем неочаквано — каза той. — Ти си красива жена. Поразително красива, наистина. И аз… аз не знам какво би трябвало да направя.

Само това можа да измисли. Убиването беше лесно, но не и изневярата.

— Добре де, защо не ми го каза, глупаво момче? — захили — се Хайди. Светлинните, искрящи в очите й, нямаха нищо общо с луната или звездите. Тя подскочи няколко пъти, сякаш бе чула любимата си песен. — Е, тогава виж как се прави. — После обгърна кръста му с ръце и притисна устните си в неговите с подновена увереност. Този път нямаше нищо скромно. Езикът й намери неговия. Опияни го шеметното усещане за опасност, примесена с възхитителната изненада от откритието на нещо чудесно сред този населен с кактуси и камъни пейзаж.

— Как е той — попита Бийчъм. Секретарката на президента беше работила за Венабъл почти двайсет години, още от първата му политическа кампания. От законодателния пост в Кънектикът до Камарата на представителите на САЩ и после до губернаторския офис в Хартфорд. Тази тихо говореща вдовица беше посветила кариерата си и до голяма степен живота си на мъжа, когото обожаваше.

— Тревожа се за него — каза секретарката. — Още не е заспал.

Малка врата свързваше стаята й с Овалния кабинет и тя проверяваше президента като разтревожена майка.

— Знам — рече Бийчъм. — Сам ли е?

— Да. Държавният секретар току-що си тръгна.

— Моля те, остави ни насаме няколко минути — каза Бийчъм.

Секретарката кимна и се обърна към неспирно звънящия телефон.

Вицепрезидентът чукна два пъти на отворената врата и намери шефа си пред хармониума с отпуснати ръце в скута, вперил празен поглед в клавишите. Беше разрошен и объркан.

— Една дума, Дейвид? — попита тя.

— Хм, да… Елизабет. Моля…

Вицепрезидентът влезе и седна на един от диваните.

— Нещо ново ли има? — попита той.

— Не, нищо неотложно — излъга тя. Финансовите пазари по света се клатеха. Американците изпразваха магазините от хиляди ролки тиксо, бутилирана вода и амуниции. Федерацията на авиокомпаниите все още не бе отменила забраната за вътрешни полети. Разузнаването и агенциите по опазване на реда бяха потънали в море от следи и улики. Конгресът бе прекъснал работата си за неопределено време от страх, че може да стане следващата цел на терористите.

— Как се чувстваш, Дейвид?

Президентът кимна с пресилен ентусиазъм.

— Добре. Добре. — Той поклати глава, за да се отърси от унеса. — Чу ли това? — Стана от хармониума и пресече стаята, ослушвайки се. — Не мога да разбера откъде идва.

Бийчъм не чуваше нищо.

— Кое?

— Онази симфония — каза той, обикаляйки в търсене из стаята. — Звучи ми като Хайдн, но не съм… Чуй обоите, толкова са ефирни.

Той продължи да обикаля с несигурни крачки Овалния кабинет.

— Ето, не чуваш ли? — попита отново президентът и докосна с ръка мазилката, като че ли музиката долиташе от невидими високоговорители.

— Дейвид, това не е Хайдн — изрече полугласно тя. — Просто съзнанието ти прави номера. Имаш нужда от сън.

Бийчъм държеше стъкленица с бял прах в потната длан на дясната си ръка. Лекарят на Белия дом се беше съгласил с нейното настояване, но държеше сам да му даде необходимата доза. Тя се възпротиви и каза, че президентът няма да иска да приеме успокоително и присъствието на лекаря само ще го разтревожи допълнително. Единствено опасността от появяване на Венабъл пред телевизионните камери беше решила спора. Лекарят се съгласи да чака отвън в зала „Рузвелт“, докато Венабъл заспи.