Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Момчета и момичета, време е за Милър — викна някой, докато Бо следеше данните по компютърния екран.

Той и партньорът му вдигнаха очи нагоре, за да видят как хората от нощната смяна се точеха през отворената врата. Един от операторите, когото не бяха виждали преди, се озърташе наоколо с голям ентусиазъм.

— Как е мрежата? — попита мъжът.

Как е мрежата? — повтори на ум Брийдлав. Кое беше новото момче?

— Да не сме назначили някого, за когото не знам? — попита Брийдлав.

— Може би е на мястото на Шарън — вдигна рамене Бо. Една от колежките им току-що бе заела по-висок пост в Сакраменто.

— Сигурно е така. Кой иначе би изглеждал толкова щастлив, че обикаля гробището?

Точно тогава се случи нещо, което напълно ги обърка. Новото момче хвърли раница си на извитата конзола в средата на залата и побягна.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Бо. Но вече беше късно. Двамата с Брийдлав видяха как от раницата се изплъзва един стоманен цилиндър и пада на пода.

„Толкова със софтбола — помисли за миг Брийдлав. — Край на всичко“.

Нащърбената луна висеше над северния хоризонт, а безоблачното небе бе обсипано със звезди. Джеръми вървеше бавно до последната неомъжена дъщеря на полковника, чудейки се как ще се измъкне от цялата тази бъркотия.

— Значи обичаш Шекспир? — попита Хайди.

Красивото русокосо момиче бе наметнало светлосиво яке „Навахо“ с ресни, а на главата си имаше сламена шапка „Стетсън“. Беше мушнала ръце в джобовете си и подритваше камъчета по посипаната с чакъл пътека, по която се разхождаха.

— От това, което знам за него, предполагам, че да — рече Джеръми. Беше чел задължителните за училище неща — „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, „Макбет“. В колежа една негова приятелка беше играла Розалинда в „Както ви се харесва“.

— Мислех, че си работил за Шекспирова театрална група.

— Бях сценичен работник — обясни Джеръми. Тя ухаеше на чистота и топлина. — Никога не съм играл на сцената.

— Но си слушал пиесите всяка нощ. Не си ли запомнил думите? Толкова са хубави!

Известно време Хайди не каза нищо. Вървяха заедно през тихата нощ, всеки чудейки се какви са намеренията на другия.

— Едно време, в гимназията, играх Жулиета. Беше само сцена, предназначена за подготовка по литература, но аз я харесвах. Още помня стихове, искаш ли да ги чуеш?

Тя избърза няколко крачки пред него и измъкна ръце от джобовете си. Джеръми се усмихна на внезапния й детински ентусиазъм. Усмивката й буквално сияеше в спокойния, свеж въздух.

— Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко и под всяко друго име… 31 31 Тези, както и следващите реплики от драмата „Ромео и Жулиета“ са в превод на Валери Петров (Уилям Шекспир — „Избрани трагедии“, библиотека „Световна класика“, 1983 г.). — Б.пр.

Тя спря, като че ли чакаше отговор.

— Сега е твоята реплика.

— Моята реплика ли? Не я знам!

— Взех думата ти. Назови ме само любими мой и кръстен втори път ще бъда, всичко друго, не Ромео!

Сега тя се приближи до него, потънала в спомена за думите, отнесли я в един по-нежен свят. Повдигна ръце и нежно обхвана лицето му.

— Мисля, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала. Не смяташ ли?

Думите й затихнаха; тя отново се наведе напред, за да докосне с устни неговите. Целувката беше така естествена, както и пейзажът около тях, но той не й отвърна. Беше просто партньор в сцена от пиесата. Нищо повече.

— О, кой си ти под плаща на нощта, нахълтал в тайните ми?

Хайди впи поглед в очите на Джеръми, затаила дъх, и той се зачуди доколко искрено беше всъщност това изпълнение.

— Аз съм сценичен работник — каза той. — И никога не съм бил много добър актьор.

Хайди се наведе и отново го целуна. Този път чувството извираше не от някакъв отдавна мъртъв драматург, а от една млада жена, израснала в самота сред строга войнишка атмосфера.

— Хайде сега — би трябвало да бъдеш добър поне в целуването, нали? — каза тя, отстъпи и кръстоса ръце. Помисли си колко хубаво се очертава той на фона на пустинната нощ.

— Не съм голям специалист по жените — рече Джеръми. Това беше истина и тя го знаеше.

— Точно това е най-хубавото — отвърна Хайди.

Зад тях избухна стрелба, близо до петдесетметровите полигони. Последва взрив.

— Какво е това? — попита Джеръми. Тя сви рамене и продължи да го гледа.

— Мислиш, че съм много настъпателна, нали?

— Мисля, че си красива жена, затворена в ничия земя — усмихна се Джеръми. Опитваше се да не я гледа в лицето. После осъзна, че няма избор, и отново се обърна към нея. — Защо иначе ще се разхождаш наоколо с такъв като мен?