Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Да спя ли? Глупости! — излая Венабъл все още надаващ ухо към звука, който единствено той чуваше. — Може и да не си забелязала, но сме изправени пред национална криза! Как очакваш от мен да… — Той отново запристъпя бавно, търсейки източника на симфонията.

— Дейвид, хайде седни да поговорим.

Бийчъм разбираше, че щеше да е много трудно да даде лекарството на президента, макар че силното успокоително беше без мирис и вкус. Ако опитът й излезеше неуспешен, някой трябваше да му постави инжекция, а това щеше да ги изправи пред големи проблеми.

— Моля те, Дейвид, седни и нека изпием по чашка кафе — тя изчака той да се обърне към невидимия звук и изсипа праха в една чаша от подноса.

— Кафе ли? — попита той, като че ли тази мисъл за първи път му идваше на ум. — Не, аз бих…

Отново симфонията.

— Тук — каза той. Бийчъм наля вдигащата пара течност в китайския порцеланов сервиз на Белия дом и добави малко сметана, защото той го предпочиташе така. — Трябва да поговорим за кражбата на радиоактивните изотопи.

— Къде е Олрид? — попита президентът. — Той е единственият, който знае нещо за…

После загуби посоката на мисълта си. Приближи се с неуверена стъпка към заместничката си и седна. Тя му подаде чашата.

Бийчъм наля и една за себе си и отпи с пресилен интерес.

— Много хубаво кафе — каза президентът. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той не изпи чашата до дъно.

— Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб, Дейвид. Моля те, седни до мен за минута.

Президентът се подчини на предложението й като човек в хипнотичен транс.

— Имаме наш източник в една група… — започна тя, но спря, като видя, че няма смисъл да продължава. Още преди да се запита дали лекарството действа, президентът на Съединените щати се стовари тежко върху дивана. Чашата падна от ръцете му и се счупи върху паркета. Секретарката му чу и се втурна вътре.

— О, Боже… — възрастната жена застина с отворена уста.

— Всичко е наред, Мили — успокои я Бийчъм. — Току-що реши да подремне.

В кабинета влезе и лекарят, окачил вече слушалки на врата си.

— Кажи на Сикрет Сървис, че трябва да отнесем президента в леглото — нареди Бийчъм. — Бързо, моля те. Не искаме да плъзнат слухове.

Джордън Мичъл обичаше толкова страната си, че дори можеше да си позволи тя да го мрази. От „Ю Ес Тудей“ до „Аймъс Ин Дъ Морнинг“ коментатори, водещи и неназовани правителствени източници сочеха неговите телефони „Куантис“ като средство, улесняващо подли и кървави заговори. Нищо, разбира се, не потвърждаваше думите им. И никой не споменаваше, че ако не беше информацията, която той събираше чрез прихващане и проследяване на съобщенията, Америка би трябвало да разчита на бюрократите от ФБР и ЦРУ — каква трагедия би било това за страната.

— Колко още ни остава? — попита той.

— Само няколко километра, г-н Мичъл — отвърна Траск. Те седяха един до друг на задната седалка на закупения преди седмица „Майбах 62“. Елегантната лимузина с мощност 543 конски сили — последният принос на „Мерцедес“ към пазара на ръчно изработени лимузини — миришеше на най-фина кожа, скъпи килими и полирано розово дърво. Бутилка „Пелегрино“ и две тумбести кристални чашки стояха недокоснати между двамата.

— Снегът е прекрасен, нали? — попита Мичъл.

В скута си той държеше проспекта на една преуспяваща биотехнологична фирма, но само от време навреме хвърляше поглед към пейзажа отвън. „Бордърс Атлантик“ никога не се бе занимавала с биологични науки, но от всичко, което Мичъл бе видял през последните месеци, биогенетичното инженерство изглеждаше като най-новия хоризонт пред крупните предприемачи.

— Точно както казва Джеймс Тейлър — отбеляза Траск. — „Околностите на Бъркшайр изглеждаха заспали в снежна прегръдка…“

— Кой? — попита Мичъл.

— Джеймс Тейлър. Певецът. Наистина е превъзходен.

Мичъл бутна настрани проспекта и издърпа дебела папка, която бе прегледал миналата седмица. Тя съдържаше строго секретни военни данни и съобщения на ЦРУ относно проведените атаки. Най-отгоре се намираше копие на документ от Агенцията за прогресивни изследователски проекти, с дата 3 януари, 1983 г. Заглавието гласеше: „Сценарий за гражданска защита: Проект «Меджидо».“ Отдолу някой бе сложил печат „Строго секретно!“ и надпис „Кодова защитна дума: ЗОРА“.

— Странно е, че се настанихме да живеем толкова близо един до друг, нали? — обади се Мичъл, после разтвори папката на едно военно досие.