Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Нека кажем, че е време да престанем с тези глупости и да говорим като войници! — излая Траск. — Искаме имената на другите единайсет оперативни работници.

— Няма имена! — избухна Кандидат Девет. Вече трепереше целият. Двайсетте години засекретен живот буквално се бяха срутили върху гърдите му и той едва поемаше дъх. — Не разбирате ли? Никога не сме знаели нещо един за друг. Бяхме посветени само в мисията. Единственият агент от проекта „Меджидо“, когото познавам, съм самият аз.

Този път Мичъл скръсти ръце.

— Допусках тази възможност — каза накрая изпълнителният директор, който донякъде изглеждаше разочарован, но не и победен. — Това ще направи нещата малко по-трудни, но не невъзможни.

Той помълча известно време, кимна на Траск и двамата се отправиха към вратата. Имаха още много неща за вършене през този ден и нямаха време за будалкане.

— Да не си забравите папката — каза Кандидат Девет, изненадан, че си тръгват толкова бързо, и им подаде документите с трепереща ръка.

— Можеш да я запазиш — рече Мичъл. — Заслужил си я.

Кандидат Девет остави Мичъл да стигне до стъпалата, преди да събере смелост.

— Чакайте — продума колебливо накрая той. — Има едно нещо.

Траск продължи да крачи напред, но Мичъл спря на първото стъпало под едрите снежни парцали.

— Бях във военната разузнавателна школа в Монтерей, когато ме избраха. Първо ме изпратиха в колежа в Бостън да завърша право, както вие казахте. После отидох във Фермата за индивидуално обучение. Нещо като поведенческа школа. Разигравахме различни ситуации и ответните им реакции и ги записвахме на видео. За всяка ситуация ми даваха видеозапис, за да мога да се наблюдавам и да се уча от грешките си.

Кандидат Девет отиде до камината и започна да хвърля — листовете от досието на Мичъл в огъня.

— Една вечер си правех домашното и си пуснах касетата, за да разуча изпълнението си, но когато моят запис свърши, видях, че има още нещо на лентата — кадри от друг школник, който разучаваше същите ситуации. Помислих си, че има и друг кандидат и инструкторите просто са използвали едни и същи касети.

Мичъл се върна обратно. Оранжево-червените пламъци поглъщаха досието, в което бе заключено миналото на този самотник.

— Разпознахте ли тази личност? — попита Мичъл.

— Тогава не — отвърна мъжът. — Беше само едно лице. Но по-късно… Да, сега знам кое е лицето от лентата.

— И той е обществена фигура, нали? — попита Мичъл. Това беше единственото обяснение.

— Може и така да се каже — кимна мъжът, взирайки се в надигащите се пламъци.

— Ще ми кажете ли кой е той?

Мичъл затвори вратата зад себе си.

— Бих могъл… — каза мъжът. — Но само ако ми дадете дума, че никога повече няма да се връщате тук. И ако ми обещаете да не ме сметнете за луд.

Петък, 18 февруари

02:55 по Гринуич

Бункерът за съвещания, „Хоумстед“

— Името ми е Джеръми Уокър.

Агентът от ФБР засенчи с длан очите си, като се опитваше да огледа по-добре обстановката. Двама от маскираните носеха дълги оръжия — една „Ругер Мини — 14“ и някакъв вариант на източноевропейския автомат „Калашников“.

— Защо постъпвате така с мен?

— Тук ние задаваме въпросите — рече полковникът. Гласът му звучеше твърдо и спокойно. Властен, но не зъл. — Няма никакви данни за човек на име Джеръми Уокър с твоята дата на раждане в профсъюза на превозвачите на товари в Област Колумбия, а там членуват и всички сценични работници. Второ, адресът, който си споменал, наистина е бил нает от теб, но разходите са платени от някой си Джон Л. Андерсън.

„Проверяват ли ме?“ — запита се Джеръми. ФБР би трябвало да е осигурило всички тези подробности от прикритието.

— Трябваше да използвам друга рождена дата във формулярите — каза той, опитвайки се да съчини нещо що-годе разумно. — Имам обвинение за углавно престъпление и нямам право да нося оръжие. Предположих, че ако проверите биографията ми и откриете това, няма да ме допуснете до школата.

Джеръми знаеше, че инструкторите постоянно му бяха повтаряли да е винаги близо до истината, но това сега не беше учение. Елис и неговите главорези щяха да го убият, ако не се опиташе да им пробута нещо повече от нагласените полулъжи.

— В какво беше обвинен? — попита един от мъжете.

— Хвърляне на запалителна бомба срещу клиника за аборти — каза Джеръми. Опита се да го каже гордо.

— Къде?

— В Атланта. 1998-ма. Получих пет години като съучастник, защото всичко, с което разполагаха, беше някакъв свидетел, който ме чул да се хваля за това по обществен телефон. Нямаше никакви веществени доказателства.