Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Някой да изключи тази адска музика! — викна Дейвид Венабъл. — Спрете музиката, преди да съм полудял!

Джордън Мичъл се запъти към луксозно обзаведения си хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“, спрял на бетонната алея до Дългата пътека. Луната грееше ярко в чистото зимно небе, но той нямаше време да се любува на гледката.

— Определихте ли час за срещата? — попита Мичъл.

— Единайсет часа тази вечер — отвърна Траск. Шефът на персонала боравеше с двата клетъчни телефона и със списъка от задачи така ловко, че дори и цирков жонгльор би му завидял. Знаеше, че Мичъл нарочно крие всякаква информация за срещата, но не се чувстваше пренебрегнат. Единственото желание на Траск бе да се хареса на Джордън Мичъл. А и за много от нещата въобще не искаше да знае.

— Къде е Сирад? — попита Мичъл.

Той затегна колана на седалката си, докато пилотът включваше двигателя и насочваше носа на хеликоптера към Ню Йорк.

— В Мозъчната лаборатория. Все още няма нищо конкретно.

— А нашата приятелка редник Джейн?

Хеликоптерът се издигна към Маунт Грейлок и покритите със сняг полета на Бъркшайр.

— Тя се погрижи за него преди час. Това е главната местна новина за Окръг Колумбия. Но всички мислят, че е било пътна злополука.

Мичъл не се потруди да раздава похвали. Никога не беше смятал смъртта за повод за хвалба.

— А биотехнологичната компания? — попита той, обръщайки се към проспекта, който бе разглеждал предишния ден. Малко мозъци можеха така ефикасно да разсъждават едновременно по няколко различни проблема.

— Съгласиха се с нашите условия. Управителният съвет работи по договора. Ще бъдат наша собственост след около седмица.

— Добре — каза Мичъл, насочвайки вниманието си към гледката през прозореца. Нещата най-после започваха да се подреждат. — Остава да очакваме и Уолър да се представи прилично.

Той се зазяпа надолу, където лунната светлина очертаваше светли и тъмни петна по топящия се сняг. Траск си мечтаеше за времето, когато щеше да се оттегли в пенсия в Бъркшайр. За нещастие тази работа вече му пречеше дори и да мечтае.

Халид Мохамед се усмихна широко, когато красивият частен реактивен самолет „Гълфстрийм“ се отлепи от пистата на американската база Гуантанамо в Куба и започна да завива наляво. Няколко секунди след като излетяха, в илюминатора под тях се появи лагер „Делта“. От триста метра височина ярките лампи, бодливата тел и пазачите приличаха на оловни войничета в кутия за обувки. Скоро самолетът сви рязко и като че ли по волята на Аллах центърът за разпити изчезна напълно.

Истината ще те освободи, помисли си Халид, припомняйки си лозунгите по стените на затвора. Е, може би. Но и лъжите бяха свършили доста добра работа.

— По-добре седнете удобно, сър — предупреди го един от спътниците му.

Бившият затворник носеше униформа в цвят каки и яке за сафари, както и хората от ЦРУ. Това беше официално възприетото облекло, с което си мислеха, че изглеждат по-светски. Като че ли знаеха нещо за духовността, за исляма или за съкровената цел на хората, започнали джихад 38 38 Свещена война (араб.). — Б.пр. .

— „Сър“ ли? — засмя се сърдечно Халид. — Излетяхме преди пет минути и вече ме наричате „сър“? Поразително е какво може да направи промяната на облеклото, нали?

Промяна на дрехите, промяна на отношението, промяна на съдбата. Информацията, която бе съобщил, се бе придвижила с голяма скорост по бюрократичната стълбица и след няколко дни той бе получил предложение лично от директора, последваха преговори и споразумение. Срещу малко подробности за някои саудитски агенти в Съединените щати той щеше да получи първокласен самолетен билет за Хартум. Сега между него и свободата стояха единствено обещаният разпит на едно „неназовано място“ и около петнайсет хиляди километра полет.

— Искате ли да пийнете нещо, г-н Мохамед? — попита го другият пътник. Той беше едър човек с гъста растителност по тялото, която би плъзнала и по лицето му, ако не се бръснеше чак до врата. Изглежда беше някъде от Балканите — може би, сърбин, и се потеше обилно.

— Да, искам вода.

Халид се загледа през илюминатора и се замисли колко ли време ще отнеме пътуването му към дома. Беше пристигнал тук с вързани очи, набутан в задната част на военен транспортен самолет. Какво непоносимо друсане беше!

Аллах Акбар , започна да произнася молитвата си той. Неведоми са пътищата господни. Колко е глупаво хората да си мислят, че те управляват света.