Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Дясното ми око е отишло — рече той. — Куршумът отнесе част от очната кост, но ще ми поставят малка пластина. След като раната заздравее малко, ще могат да ми поставя цялостна протеза.

Той спря за момент. Болката го вцепени — вълна като от електрически ток, която го разтърсваше като мъчителен оргазъм.

— Беше случайност — продължи той. — Изстрелът на Французина рикошира в нещо и попадна в главата ми. Не беше ничия грешка.

— Ние не задаваме въпроси, Кейлъб — рече жената. — Бог си знае работата. Сигурно е трябвало да се случи по някаква причина.

Албиносът поклати леко глава. Господ имаше свои пътища. Ако не беше неговата воля, всичко това нямаше да започне.

— Какво искаш да кажа на баща си? — попита Кейлъб.

— Кажи му, че не съм научила за нищо, което да застрашава проекта. Ако се появи нещо, ще бъда една от първите, които ще разберат. Графикът остава същият. Смятам, че ще можем да се справим.

Кейлъб кимна с глава.

— Свършила си добра работа — рече той. Песента на Бионсе затихна и той изчака да почне следващата мелодия, за да заглуши думите му. — Сигурен съм, че полковникът ще бъде много горд с теб.

— Да запазим гордостта за края, когато завършим започнатото — рече тя, готова да си тръгне. — Радвам се, че те видях, Кейлъб.

— Радвам се, че те видях, Сара. Или вече не искаш да те наричам така?

— Опитай с Джейн — засмя се тя, — редник Джейн. На момчетата от „Делта“ като че ли им хареса това прозвище.

Когато свърши виртуалната обиколка на „Хоумстед“ и се сбогува с виртуалния полковник Елис, Джеръми щракна копчето и махна визьора от главата си.

— Е — попита го Джон, — какво мислиш?

— Мисля, че е страхотно — рече Джеръми.

— Това, което току-що видя, е абсолютно копие на онова, с което би се сблъскал в „Хоумстед“ — каза техникът. — Поне във визуално отношение.

— Как сте го направили? Как успяхте да осигурите подобен видеоматериал? — Джеръми забеляза, че е почнал да се изпотява, макар в помещението да бе умерено топло — някъде към двайсет градуса.

— Това не е видео — заяви гордо техникът. — Всичко е симулация. Компютърно генерирани изображения, основани на материал, който сме събрали от рекламни брошури, сайтове в Интернет и хора, които са карали школата там. Някои от данните идват от спътници — двуизмерни образи, които увеличаваме и правим по-релефни с помощта на процес, наречен „фотограмометрия“.

— Много е впечатляващо, както и да го наричате — каза Джеръми. — Какво следва нататък?

Майорът, който все още не се бе представил, посочи вратата.

— Опасявам се, че ще има инструктажи и след вечеря — извини се той. — Психология, теология, микробиология и органична химия… все такива неща.

Той се насочи към вратата и Джеръми го последва. Двамата тръгнаха по стълбите, като си говореха за графиците на заниманията, новата самоличност на Джеръми и за причината, поради която трябва да отиде в „Хоумстед“. Както при езиковите курсове с „пълно потапяне“, преподавани във Военния езиков институт в Монтерей, така и при тази програма се изискваше пълно разчитане на новоизградената самоличност. От момента, в който Джеръми беше получил павета с лични документи, старата му личност беше престанала да съществува.

След кратка разходка те свърнаха към една постройка, която приличаше на елегантна лондонска къща. Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха срез двойната врата. Чакаше ги човек, който сякаш се беше появил направо от кастинг за филм.

— Джеръми Уокър, запознай се с Червенобрадия — каза майорът и Джеръми се опита да не изглежда шокиран от вида на мъжа пред него.

Дълга, стегната конска опашка се подаваше иззад кожена шапка с козирка, нахлупена до челото му. Дълга брада в стил „Зи Зи Топ“ падаше върху черно-бялата му тениска с надпис „Шибана власт“, която заплашваше да се пръсне върху огромния му гръден кош. Татуировки покриваха и двете му огромни, мускулести ръце. Сребърни халки висяха на едната му ноздра, на долната му устна и на лявото му ухо. Яркожълта змия, с червено-зелена ивица заплашително се навиваше от отвора на тениската му и покрай врата му.

— Приятно ми е — рече мъжът. Гласът му беше любезен, почтителен. — Ако сте готови, всичко е подредено в съседната стая.

— Готов за какво? — попита Джеръми.

— По дяволите. Не ви ли казаха? — попита Червенобрадия, после се обърна към майора, но офицерът се усмихна и излезе.

— Елате.

Огромният мъжага въведе Джеръми в съседното помещение, обзаведено като чайна зала в мотел край Кенсингтън.