Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Никой не ми е казал нищо — рече Джеръми. Но после видя оборудването и разбра.

— Някой трябваше да подготви такъв чистофайник като теб.

Гигантът седна пред една махагонова маса за карти в стил „Крал Едуард“ и предложи любезно:

— Сладкишче? — Някой си бе направил труда да донесе бисквити и сухи пасти.

— Ще ме татуираш ли? — попита Джеръми, без да обръща внимание на чая и сладкишите.

— Така ми наредиха — кимна Червенобрадия. Сребърната цедчица за чай изглеждаше съвсем миниатюрна в мечешката му лапа, когато той си наля гореща вода от една димяща порцеланова кана. — Някога рисували ли са те?

Джеръми поклати отрицателно глава. Беше правил доста откачени неща за страната си, но никое от тях не му бе оставило такива неизличими следи.

— Знам какво си мислиш — рече Червенобрадия. Той наля черно мастило в едно пластмасово цилиндърче и измъкна дълга игла от стерилна метална туба. — Но не се тревожи, приятел, повечето хора няма да видят това, което ще ти направя ей сегичка. Сядай направо тук.

Джеръми направи както му беше казано.

Червенобрадия нахлузи тънки хирургични ръкавици върху чудовищните си ръце и вдигна машинката за татуиране.

— Неприятното е, че малко боли.

— Знам, имам приятели, които си правиха татуировки — рече Джеръми, опитвайки се да прикрие тревогата си с бабаитлък. — Казват, че не било толкова зле.

Червенобрадия протегна свободната си ръка напред и вдигна иглата.

— Може и така да е, но на никой от тях не му е правено такова нещо — рече художникът и посочи към част от неговата все още неопетнена човешка плът и Джеръми разбра.

„О, господи! — помисли си той. — Този тип сигурно се шегува“.

— Не се срамувай и викай, ако искаш — каза татуираният гигант, навеждайки се напред, за да започне уникалното си изпълнение. — В крайна сметка нямам нищо против реването.

Джеръми чу как иглата забръмча.

— Щото, както казах — продължи Червенобрадия, прехапвайки халката на долната си устна между пожълтелите си от никотин зъби, — това шибано нещо боли.

Сряда, 16 февруари

18:02 по Гринуич

Купърс Лейн №1701, Стафорд, Вирджиния

Каролайн Уолър обичаше съпруга си и това за нея никога не бе представлявало проблем. Тя го последва по свое желание във ФБР, отказвайки се от добре платената работа в Министерството на здравеопазването и социалните грижи заради четиригодишна екскурзия в Озаркс, Арканзас. Когато настана време за това, спомни си Каролайн, самата тя се обади на офицера за връзка във Вашингтонското бюро за набиране на кадри и поиска формуляр. Всичко, което Джеръми трябваше да направи, бе да попълни празните места.

Но това бе останало в далечното минало. Днес тя седеше на върха на нисък хълм и наблюдаваше шумната група от съседски деца, които викаха и пищяха щастливо.

Североизточният вятър беше навял рекордните шейсет сантиметра снежна покривка във Вашингтон и предградията му, затваряйки всичко от Капитолия до военноморската база „Куонтико“ и Академията на ФБР. Времето не можеше да си направи по-лоша шега с един новоизбран президент, изправен пред поредица терористични нападения. Но сега тези проблеми изглеждаха далечни и безинтересни за Каролайн и нейните три деца. Днес, както често се случвате при бурите във Вирджиния, обилният сняг и ветровете бяха отстъпили пред ясното слънце. Беше време за игра.

— Хей, мамо! Виж ме! — провикна се Мади.

Единствената им дъщеря бе наследила приключенския дух на баща си и на своите храбри седем години вече бе пробвала да скача с парашут. Вече не се задоволяваше само да кара колелото си нагоре-надолу по улицата, затова бе вдигнала една рампа и увещаваше по-малките си братя дай позволят да ги прескочи. Когато на мода излязоха екстремните игри, тя реши да се плъзне по перилото на стълбата върху „дъска“ — поднос от чисто сребро, сватбен подарък от родителите на Джеръми. За щастие на Мади, при тежкото сгромолясване подносът пострада най-много, а тя получи само натъртвания.

— Съжалявам, мамо — почти изплака момичето, заровено почти до ушите в снега. — Исках да се спусна майсторски, но загубих равновесие.

— Наглеждай брат си! — викна на свой ред Каролайн. Кристофър, средното им дете, можеше да се нарани дори когато си мие зъбите. Само преди седмица го беше водила до спешното отделение, след като се бе преборил с един шкаф. Насърчаван от сестра си, той се бе опитал да използва чекмеджетата като стълба, за да стигне до своето прасенце — касичка. Последвалата катастрофа му струваше четири шева над лявото око, а на Каролайн още десет години от вече скъсения й от стрес живот.