Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Къде е татко? — попита Кристофър.

— Той е зает да спасява света, миличък — рече Каролайн. Напоследък все по-често употребяваше тази фраза.

— Кога този човек ще си дойде вкъщи?

— Веднага след като светът е в безопасност, глупчо.

— Като Джони Ракетата, нали? — попита малкото момче.

— По-скоро като Могъщите рейнджъри — отвърна Каролайн. Тя често използваше рисуваните филмчета, за да обяснява нагледно по-сложните въпроси. В ерата на електронните игри и телевизионните комикси детската психика вече използваше главно анимационни герои, за да си изгражда рамката за определени представи.

— Кристофър, вдигни си ципа, докато не си замръзнал напълно — добави тя, навеждайки се да обърше снега от якето си. — Ако искате да останете още навън, ще…

— Мамо! Кристофър плаче! — викна Мади от подножието на височинната.

Каролайн погледна надолу към подножието на малкия хълм, където Мади се бе надвесила над малкия си брат, дърпайки каишката на шейната и мъчейки се да я извади изпод проснатото му тяло.

— Не можете ли да се оправите сами — викна ядосано Каролайн и се спусна бързо по склона, покрай тълпата по-големи съседски деца, които едва ли бяха забелязали нещо.

— Махни се от шейната ми! — пищеше Мади на брат си, който сега вече наистина се беше подул от рев и почти не можеше да диша между отделните хълцалия. Каролайн преброи седем секунди между писъците и разбра, че е нещо сериозно. Всяко задържане на дъха повече от три секунди обикновено означаваше проблем.

— Остави тая шейна — викна отдалеч Каролайн. Къде, по дяволите, беше Джеръми? Последното, което бе чула от него, беше съобщение, оставено на телефонния й секретар в службата.

Нещо се обърка , беше казал той, разчитайки отново на това кратко обяснение, което използваше преди всяко изчезване. Нещо се обърка — така тя никога не разбираше къде отива и кога ще се върне. Никога не се знаеше нищо за неговите мисии — колко опасни можеха да бъдат, дали ще пътува извън страната, дали ще преживее много страдания, които после проличаваха само по бързо сменящите му се настроения.

— Всичко е наред, сладичък, мама е тук — заговори ласкаво Каролайн, опитвайки се да успокой малкото наранено момче.

— Мисля, че е ръката, мамо — рече Мади. Лекарската професия не беше сред амбициите й, но знаеше много за паденията и удрянията от собствен опит.

— Какво й има на ръката ти? — попита Каролайн.

— Аз… мисля… че тя е… счупена… мамо… — успя да каже малкото момче между две силни изхълцвания.

„По дяволите това ФБР — помисли си Каролайн, коленичейки до сина си и пъхайки ръка в пухения му комбинезон, за да види колко голяма е белята, — Бюрото има десет хиляди агенти, на които може да разчита за войната срещу тероризма. Защо винаги трябва да опира до мъжа ми?“

Джордън Мичъл много харесваше Бъркшайр заради царящото там спокойствие. Тъй като прекарваше по-голямата част от професионалния си живот в Ню Йорк, на него му липсваха спокойните смени на сезоните и начинът, по който Майката Природа продължаваше пътя си въпреки усилията на хората да й попречат. Той никога не бе изпитвал силни религиозни чувства, но усещаше някаква по-висша сила в първите признаци на пролетта, в начина, по който скрежът блестеше под утринното слънце, в крясъците на дивите гъски, летящи на юг.

Съседите можеше да протестират, че хеликоптерът на Мичъл „Бел Джет Рейнджър“ никак не пасва на идиличната им природа. Но само в случай че такива имаше. Затова и той се бе постарал да няма съседи наблизо. Неговото имение „Саут Егримънт“ бе огромна каменна къща с дълга ниска пристройка към нея, наричана „Дългата пътека“. Владението му се простираше на площ от около три хиляди декара, а най-близката къща беше на почти два километра.

— Вашият обяд, г-н Мичъл — обяви икономката, внасяйки тържествено дървен поднос със сьомга, гарнирана със зелени листа от кресон, борови ядки и кускус. Генералният директор на „Бордърс Атлантик“ винаги предпочиташе да се храни в „Дългата пътека“, където се чувстваше изпълнен с енергия.

— Благодаря ви, г-жо Хартунг. — Той вдигна поглед от новата биография на Александър Калдър 21 21 Александър Калдър (1898–1976) — Първият американски абстракционист, художник и скулптор, добил международна известност. — Б.пр. и посочи края на бюрото си. Ярките слънчеви лъчи проникваха през прозорците, чиито оловни стъкла бяха потъмнели с годините.

Стегнатата, пълна жена постави подноса и тихо излезе. Ана Хартунг и нейният съпруг Герхард работеха вече повече от четирийсет години в „Дългата пътека“. Бащата на Мичъл ги бе наел на борда на един пътнически кораб от Аржентина. Всеки намек, че може би двамата се крият от някакво по-тъмно минало, оставаше нечут. Патриархът на фамилия Мичъл ценеше верността над всичко друго, а нацистите бяха известни именно с предаността си.