Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Не е нужно да ви казвам колко важно е в този момент всичко да се запази в тайна — каза тя почти умолително. Държавните чиновници полагаха клетви пред бога и страната, но „Бордърс Атлантик“ трябваше да разчита само на внимателния контрол над служителите и на парите. Фирмените тайни се пазеха трудно. — Отивам да уведомя г-н Мичъл. Той е единственият човек извън тази зала, който ще знае как стоят нещата.

— Не непременно — обади се един глас. Сирад се обърна и погледна високия слаб мъж, седнал пред лаптопа ся. — Току-що получих спешно съобщение от предните ни постове. Докладват, че нашият любопитно си е показал носа.

Мъжът написа нещо и после зачака ново съобщение.

— И? — припряно рече Сирад.

— По-добре е сама да прочетете това, госпожо — каза той обръщайки преносимия компютър към нея. — Защото смятам, че няма да ми повярвате, ако го кажа на глас.

Утрото надникна с ясно зимно око в прозорците на „Холидей Ин“ в края на Йнгъл Ууд, Ню Джърси. В 6:30 сутринта трапезарията на мотела беше пълна с гладни пътници.

— Не зяпай, а яж! — чу се ядосан глас. Една пълна чернокожа жена в розов велурен костюм дръпна сина си за ръката и отново го наведе над порцията бъркани яйца.

— По-тихо, момиче! — с приглушен глас се обади друг мъж. Той седеше пред голям телевизор, но сега се обърна към интригуващата гледка. — Момчето не е виновно. Никой няма право да влиза в заведение за хранене така разпарчетосан.

Обектът на недоволстващия мъж седеше през три маси, близо до големите предни прозорци. Той като че ли не се интересуваше от любопитните погледи, отправени към него, и втренчено гледаше към шосе №4, което се съединяваше с локални пътища на запад от моста „Джордж Вашингтон“.

— Мирясвай и си яж яденето — сви свирепо устни жената в розовия костюм. — Ше ти ареса ли ако някой те гле’а така?

— По дяволите… ако изглеждах така, нямаше да се учудя! — Момчето потръпна, после склони глава над чинията и изпълни заповедта. — Това е един грозен бял човек.

Дори и грозният бял човек да го бе чул, с нищо не го показа. Болката в главата му пречеше да мисли за всичко друго, освен за мисията.

— Бих искала да ми кажете къде се ударихте така лошо — една посетителка дръпна стол и седна до него. — Трябваше да дойда при вас още в началото.

— Добре съм — излъга мъжът. — Изглежда по-зле, от колко е в действителност.

— Съмнявам се — каза тя. — Сигурна съм, че умираш от болка. Но от това, което чух за теб, предполагам, че ти харесва.

Жената провери дали някой не ги наблюдава, но не видя нищо обезпокоително. Едно чернокожо семейство седеше пред големия екран на телевизора; група мъже в евтини костюми бяха насядали около една маса близо до бара и си говореха, но повечето хора не криеха разбираемия си интерес.

— Къде сме? — попита мъжът.

Жената стана и пусна петдоларова банкнота в джубокса. Гласът на Бионсе заглуши малко разговора им.

— Мисля, че сме точно там, където трябва да сме — рече жената. Тя седна откъм лявата му страна, така че той да може да я вижда, без да обръща глава.

— Какво се чува?

— Това не са слухове — отвърна тя. — Има един задържан в Куба. В американската база в залива Гуантанамо. Каза ми, че знаел за Джафар ал Таяр. Каза, че е чувал да се говори за него по арабските улици. Знае и още, но иска писмено споразумение с ЦРУ, преди да съобщи повече подробности.

Жената грабна едно меню, пъхнато в поставката за сол и пипер, и се престори, че го чете.

— Замота ли го? — попита той.

— Разбира се. В доклада си не съобщавам нищо за Джафар ал Таяр.

— Какво ще стане със затворника?

— Самоубийствата и насилието между затворниците са сериозен проблем в лагер „Делта“. Няма да е заплаха още дълго.

Тя махна към сервитьорката.

— А какво стана със свидетеля в Лос Анджелис?

— Откараха го със самолет обратно във Фермата, но той не знае нищо. Пък и, разбира се, никой не му вярва. Бюрото проверява всички, с които е работил или познавал. А Агенцията дърпа всевъзможни лостове и се опитва да му пришие нещо… каквото и да е. Тези тъпанари ще се занимават седмици с него.

— Добре — рече мъжът. Нещата се развиваха по-добре, отколкото се беше надявал.

— Виж… съжалявам за това, което се случи — рече жената. — Не беше предвидено да…

Мъжът повдигна дясната си ръка.

— Разбира се — кимна жената. — Можеш ли да завършиш мисията си?

Нейният компаньон понамести усуканите и не съвсем чисти бинтове, които покриваха почти изцяло лявата половина на главата му. Под тях надничаха кичури чисто бяла коса. Под превръзките, криещи ужасни рани, гледаше едно розово, почти червено око.