Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Откриха го с три смъртоносни рани. Левият му бял дроб беше пробит и спаднал, черепът му — пукнат, а кожата на единия му хълбок буквално висеше. Санитарят първоначално го сметна за мъртъв и го задмина, но се върна, защото откри само още двама с признаци на живот. Зад единия от тях бяха намерили и Елис, който бе стиснал здраво окървавения си щик.

По-късно, когато го награждаваха с Почетния орден, бе изтъкнато, че е убил деветима вражески войници с това острие. Оцелелите свидетели твърдяха, че е бил като обладан. Обладан от какво, не можеха да кажат.

— Полковник? — прекъсна го гласът на жена му. Пат чукаше на отворената врата, но не влизаше. — Полковник? Няма ли да си лягаме вече?

Тя мразеше да оставя любимия си съпруг цялата нощ в кабинета, но знаеше и как гласовете стигат до него.

— Ще почета още малко — увери я Елис.

Той остави след миг книгата на страничната масичка и забрави да отбележи до къде е стигнал.

— Връщай се в леглото, скъпа. Идвам след минута.

Именно в онази нощ бог бе дошъл за него и Елис знаеше това. И именно тогава той беше спасен. Всеки дъх, който поемаше след тази невъзможна нощ, бе в прослава на неговия свещен призив и на упованието, че един ден сиракът на вярата може да се окаже ценен.

— Това е лудост — заяви Джеръми, без да се опитва да скрие лошото си настроение. Стоеше в празното помещение, облечен в зелен десантен костюм „Номекс“, на очите му имаше видео визьор. Към широкия му близо пет сантиметра колан беше закачен специален оптичен уред „Бък Роджърс“, от който се проточваше тънка жица.

— Нищо не е достатъчно добро за Министерството на правосъдието — пошегува се Джон. Той все още намираше „прикритието“ на Джеръми за твърде смешно.

— Трябваше да използваш тази джаджа за увеселителните паркове. Щеше да изкараш милион.

— Надявам се и това да стане — ухили се техникът. — Разработката струваше повече от милион! — Той направи още няколко проверки и завъртя едно от копчетата на прибора.

— По дяволите! — възкликна Джеръми малко по-силно.

— Намали контраста, ако картината е много ярка — нареди техникът. Изглежда му бе омръзнало мрънкането на Джеръми срещу симулиращата апаратура.

Нагласиха визьора и пред очите на Джеръми се разкри съвсем друга гледка: четирите празни стени се замениха от открито полупустинно пространство, осеяно с храсталаци, мескити и половинметрови кактуси. Виртуалният симулатор го пренесе през времето и пространството под сияйно, лазурносиньо небе. Яркото слънце жулеше раменете му под тънката тениска.

— Поразително — това бе всичко, което каза снайперистът от ФБР. Накъдето и да погледнеше, пред него се разкриваше реалистична, много ясна видеокартина на място, намиращо се далеч от Харви Пойнт.

— Сега добавям и звука — напомни му техникът. — Връзката е двустранна, но някои от въпросите може да стигат до теб с малко закъснение. Програмата е много добре направена, но все още има някои неща за доизглаждане.

Реалността изчезна и Джеръми се почувства като в роман на Зейн Грей 20 20 Зейн Грей — Известен американски автор на приключенски романи за Дивия запад, живял в първата половина на двайсети век. — Б.пр. . Дочуваше повея на пустинния вятър, цвилене на коне и близка стрелба. В носа му нахлу миризма на открито сухо поле, макар че по-късно Джон щеше да му обясни, че това е придружаващ психосоматичен ефект.

— Г-н Уокър? — каза някой.

Джеръми се обърна надясно и се оказа пред петдесет и седем годишен бивш полковник от Специалните сили, известен след пенсионирането си като „последния призрак от старата школа“ — воин от „черните“ операции, който никога не се бе укривал зад дипломатически имунитет.

— Полковник Елис — отвърна Джеръми. — За мен е чест да се запознаем, сър.

Той щеше да се погрижи за задачата си по-нататък, но смяташе, че не е лошо в началото да прояви малко уважение.

— Драго ми е да се запознаем, Джеръми — каза полковникът. Носеше тежък пистолет „Комбат Спешъл“ в специален кобур за безпрепятствено и бързо вадене на оръжието. На китката му проблясваше „Ролекс“ с черен циферблат и с два кръга — червен и син, в жлеба на часовниковото стъкло. Ботушите му бяха лъснати идеално въпреки носещия се във въздуха фин тексаски прах.

— Много съм чувал за вас — рече Джеръми. Андропов беше учил Джеръми, че е изключително важно да се придържа стриктно към внимателно измислената си биография и да не допуска фалшиви нотки при срещите с нови лица. Въпреки това този, за когото се представяше Джеръми, не можеше да не знае за славната биография на Елис. Малко хора бяха постигнали толкова много във военната си кариера.