Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Посланикът стисна ръката на Венабъл и прие поканата му да седне до него. Приятен огън припламваше в камината стил „Ръмфорд“, но никой от двамата не се чувстваше уютно.

— Предполагам, че става дума за нещо ужасно — каза посланикът, който бе възпитаник на Харвард и Оксфорд и говореше на такъв елегантен английски, че донякъде превъзхождаше и президента.

— Ужасно — президентът се наведе, за да завърже обувките си. — Наистина думата „ужасно“ е може би най-уместната.

— Това има ли връзка с терористичните актове? Защото наследникът на короната ме помоли да предам нашето съчувствие и да ви уверя в крепкото ни сътрудничество и мое задължение е…

— На крак съм, откакто започна целият този кошмар — изрече на един дъх Венабъл. — А съм президент на Съединените щати от три седмици. Три седмици!

Той стана и се разходи около креслото си. За да го следи с поглед, посланикът трябваше да извива мъчително врата си.

— Да — каза саудитецът, опитвайки се да разбере подтекста на казаното. — Зная.

— Тогава сигурно знаете, че хората зад тези атаки се опитват да използват моята неопитност, за да покажат колко съм уязвим. Те ще използват преимуществото на факта, че не съм на този пост от достатъчно дълго време, за да контролирам напълно въоръжените сили, за да внушат на обществеността, че може би съм зле подготвен да изпълнявам задълженията си на главнокомандващ.

— Това сигурно е възможно, поне така предполагам — съгласи се посланикът. Той беше искрено загрижен. — Не се бях замислял върху този факт.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Венабъл, някак си от любезност. — Вие сте дипломат. Обучен на такт и протокол.

— Защо ме поканихте тук, сър? — полюбопитства посланикът. Като дипломат бе свикнал да усеща промените в тона на беседващите с него.

Венабъл отиде до камината и сложи вътре една брезова цепеница. Огънят веднага припламна с искри и пращене.

— Правителството има солидни доказателства, че заинтересувани лица от вашето правителство са превеждали пари в Съединените щати с определена цел: да финансират тероризма.

Съветниците на Венабъл му бяха внушавали да подходи към въпроса внимателно, но и да покаже известна решителност, с оглед на големия брой загинали при тези подли атаки.

— Това е твърде пресилено — каза посланикът. Изглеждаше объркан — като че ли ранният час си правеше номера с неговия мозък или с този на президента. — Саудитска Арабия е вашият най-близък съюзник в Близкия изток. Не може сериозно да смятате, че…

— Разполагаме с конкретни доказателства: парични трансфери, записи на телефонни разговори, данни от няколко различни разследвания, които си съвпадат. Дори сме задържали един мъж, отговорен за свалянето на пътническия самолет в Лос Анджелис — саудитец. Разпитът му още продължава.

Посланикът не знаеше какво да каже.

— Поканих ви тук, за да предадете едно съобщение на вашето правителство — обяви президентът Венабъл. — Разполагате с три дни, за да ни предадете имената на онези, които са отговорни за терористичните престъпления. Искаме пълно разкритие на всяка вероятна терористическа група, която все още е в Съединените щати. Настояваме незабавно да се спре финансовата подкрепа за терористите. И държим за пълно сътрудничество при разследването от страна на онези членове от вашето правителство, които биха могли да знаят нещо повече за тези престъпления.

Венабъл залитна и едва успя да се опре в облегалката на креслото, но лошото му състояние не бе забелязано от посланика, който се бе вторачил невярващо в огъня.

— Аз н-не знам к-какво да кажа — започна заеквайки той. — Това е направо оскърбително. Заплашвате ли ни?

— Да ви заплашвам ли? Да ви заплашвам?! — надигна глас Венабъл. — Не, аз не ви заплашвам, но моята страна изстрада много и вие скоро може да разберете на какво съм способен, за да изпълня задължението си.

Огънят изпука. Посланикът стана.

— Съжалявам, че първата ни среща не беше по-миролюбива — рече той. — Моето правителство хранеше големи надежди относно вашата администрация. — После се запъти към вратата, но се опомни. — Извинете неучтивостта ми. — Той направи няколко крачки назад и протегна ръка към президента. Венабъл стисна силно облегалката на креслото.

— Просто предайте моите мисли на принца — изръмжа той. — Мисля, че обстановката отдавна вече няма нищо общо с любезностите.

Съществуват такива, който тачат божиите закони и други, които не ги спазват. Тези, които ги тачат, са правоверни. Онези, които не ги спазват, са отритнати от бога. Затова и господ е определил наказание за неспазващите закона.