Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Дали беше заради часа, мястото или просто заради липсата на достатъчно здрав разум от страна на президента, но тя се чувстваше задължена да се намеси.

— Имаме достоверни разузнавателни данни, Елизабет — отвърна остро президентът. — Разбирам, че се мислиш за „рицаря на плаща и кинжала“ след толкова време, прекарано в Комисията по разузнаване, но ти вече не си в Сената. Работиш за мен, а аз смятам, че са замесени саудитците.

— Наистина разполагаме с някои по-определени данни — намеси се Хавлок, опитвайки се да намали напрежението. — Националната агенция за сигурност е прихванала четири разговора по открити линии, които са много интересни:

Хавлок протегна ръка и Вик му подаде дебела папка с текстовете на прослушаните разговори.

— Това не са обикновени разговори — каза той, размахвайки документа във въздуха. — Тук има часове, дати, места. Двама държавни служители на регионално равнище говорят с хора, които смятаме, че са саудитски агенти в САЩ. Разговорите са по телефони „Куантис“, но се опитваме да ги проследим.

— Националната агенция за сигурност не може да проследява разговори на територията на страната — отбеляза Бийчъм. — Това е незаконно.

— Същото се отнася и за взривовете! — вдигна вежди Хавлок. Стресът бе почнал да се отразява и на него.

— Защо мислиш, че не можем да проследяваме вътрешните разговори? — попита президентът. — Защо не?

— Заради онова, което се нарича Четвърта поправка към Конституцията на Съединените щати — отвърна вицепрезидентът сериозно. — НАС наблюдава международните разговори, без да нарушава закона, защото чужденците по принцип не са защитени срещу неоснователни обиски и задържания. Но за подобни подслушвания в страната ни се изискват специални разрешения от съдебните власти.

Венабъл изглеждаше объркан.

— Това е война, г-н президент — намеси се Хавлок. Вик също се опита да кимне в знак на съгласие, а Олрид въздъхна тежко.

— И аз съм съгласен, Дейвид — включи се в разговора и министърът на отбраната. — Ако саудитците са финансирали терористични операции срещу граждански обекти в САЩ, не виждам защо подслушването на техните телефонни разговори да нарушава нечии конституционни права.

— Олрид? — попита президентът. Имаше нужда и от потвърждението на директора на ФБР.

— Това е въпрос за юристите — рече другият. — Ако трябва да съм откровен, сър, по-големият ни проблем е как да спрем следващите нападения.

— Така е — съгласи се Венабъл. — Много уместна забележка. Не искам да слушам повече за тези законови гатанки, разбрано? Ако има проблем във връзка с някакви поправки, оправяйте го, преди да стигне до бюрото ми… до катедрата ми… и преди аз да…

Президентът като че ли загуби нишката на мисълта си.

— А какво ще кажете за предупредителни военни действия срещу саудитците? — попита министърът на отбраната. — Г-н президент, моля ви да простите приказките на един стар военен кон, но предпочитам да покажа малко мускули в началото, вместо да изтеглям камиони с мъртъвци.

— Мускули ли? — попита Бийчъм. Опитваше се да запази мълчание по време на тази среща, но никак не харесваше тези предложения. — Саудитска Арабия ни е дългогодишен съюзник — стратегически и финансов. Те контролират ОПЕК. Ако се опитаме да им демонстрираме мускули, ще трябва да плащаме по седем долара за галон бензин.

— Ричард? — обърна се президентът към държавния секретар Ричард Краб, който не се беше намесил в спора.

— По принцип съм застъпник на дипломацията — каза той. — Възможностите, така както ги виждам аз, са или да се публикуват данните от разузнаването, после да се обърнем към Съвета за сигурност на ООН, да проведем специални оперативни атаки срещу определени цели, или просто да окажем на саудитците уважение, на което и ние се надяваме: ако има, разбира се, достатъчно доказателства, за да надуваме мускули, както казвате, трябва да има и достатъчно доказателства, които да представим на посланика им. Не му ли е хрумнало на някого, че престолонаследникът може да е също така изненадан или разгневен, както сме и ние?

— Това е много интересно мнение — съгласи се президентът. Като че ли отново се зареждаше с оптимизъм. — Забележки?

Хавлок погледна Вик, Вик погледна към министъра на отбраната, но никой не каза нищо.

— Добре! — възкликна Венабъл. — Свържете се по телефона.

— Три часът сутринта е — отбеляза Хавлок.

— По дяволите часът — настоя президентът, — посланикът е делови човек и съм сигурен, че би предпочел една ранна среща на четири очи, отколкото една война.