Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Искате да кажете, че сме способни да ги видим първи, преди те да са ни забелязали, така ли? — попита Сирад.

— Точно така.

— Тогава, след като не са проникнали и не знаят, че ги наблюдаваме, какви са лошите новини?

Рави посочи един слаб млад чернокож мъж, който седеше точно срещу Сирад. Това, което я впечатли най-силно у него, не беше лошо оформената му афроприческа, нито тениската му с надпис „Не мога да топя в манджата“, не беше и химикалката, която постоянно подхвърляше между дългите си тънки пръсти. Той въздействаше на околните с изключително властния си поглед. По гърба на Сирад премина тръпка.

— Това е проба, извършвана от посветен — започна твърдо черният мъж с изтънчен британски акцент. — При всяка кодирана размяна както изпращача, така и получателят трябва да имат код за достъп. При системата „Куантис“ обаче говорим за милиони абонати, което изисква съвсем нов подход.

— Вие не може да дадете на всекиго такъв код — съгласи се Сирад. — Трябва да го вградите в системата.

— Правилно. Така достъпът до кодовете намалява до много малка общност от хора, пазещи ключовете към системата.

— Колко малка? — попита Хамид.

— В един идеален свят — само един човек — рече „Не мога да топя в манджата“ — но това не е идеалният свят. Сигурен съм, че Джордън Мичъл би искал да е единственият човек, контролиращ достъпа до „Куантис“, но това е просто невъзможно. Ако нещо се случи с него, системата постепенно ще загине, задушена в своята обвивка.

Сирад вдигна ръка като ученичка в начално училище. Разбира се, той бе прав: Джордън Мичъл наистина бе доверил части от кода на още трима души и тя беше една от избраниците.

— Когато разделите кода на части — каза тя, — се разделя на части и тайната между малка група от упълномощени.

— Точно така е — потвърди чернокожият учен. — Но как ще се предпазите от съюзяването на другите срещу вас?

Той стана, отиде до бялото табло на Рави и почна да чертае.

— Нека го наречем „Парадокс на Заешката дупка“.

Мъжът очерта грубо входната врата на седемнайсетия етаж.

— Да приемем, че достъпът до това помещение се основава на тайна дума вместо на кодиран ключ. И нека приемем, че вие искате да докажете на охраната, че знаете тази тайна дума, без обаче да му я съобщавате.

Сирад кимна. Току-що бе минала точно през такава ситуация. Ако не беше поразителната й усмивка, може би нямаше да я пуснат без служебна значка.

— Това, което ви е нужно, не е свързано конкретно със знанието на кода, а само с установен взаимен правилник за достоверност, който да подскаже на охраната, че знаете думата, без всъщност да я разкривате. Просто го изпращате в контролно помещение, където той може да ви наблюдава на видеокамера, но не може да ви чува. Вие казвате кодовата дума, вратата се отваря и влизате. Той вижда това и приема, че знаете кода.

— Какво обаче би станало, ако просто налучкам точната дума? — попита Сирад. — Или ако някой отвътре отвори врата, без пазачът да види това?

— Точно така. Съществуват много начини, по които може да се пробие подобна система. Затова правите достатъчно много врати и достатъчно много изисквания за повтаряне на кодовата дума, така че проверяващият да е убеден, че съществува много малка статистическа вероятност да бъде подведен.

Хамид и Сирад едновременно схванаха това, за което ставаше дума.

— Искате да кажете, че става дума за някой от компанията ли? — попита Хамид.

— Като човек, който се занимава със статистическата вероятност и теорията за възможностите, би трябвало да приема, че е точно така — каза Рави.

Сирад се замисли напрегнато как да реагира.

— Това ни поставя в много затруднено положение, нали? — попита тя.

— Но трябва да допуснете и възможността, че една част от разделения код просто е била открадната — добави Рави.

Сирад огледа стаята — тези лица бяха съвсем нови за нея. Нуждаеше се от техния опит, но можеше ли да им се довери?

— Доста деликатно положение, нали? — каза мъжът с надпис „Не мога да топя в манджата“. — А ето ви и първата теорема на секретността: в една затворена система групата собственици неизменно е изложена на възможността от провали.

— Най-голямата трудност при тайните — обясни Рави — е да се реши, кой ще ги пази.

Учтив морски пехотинец посрещна Джеръми пред входа и го насочи към син флотски микробус.

— Добре дошли в Харви Пойнт — каза той. Блестящ златен зъб подчертаваше широката му усмивка. — За първи път ли сте тук?