Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Искате ли и пистолета ми? — попита Джеръми, но един от пазачите само се засмя.

— Не и докато вие от ООЗ сте така добри, както твърдите — каза той. — Ще бъдете настанен в ергенските офицерски помещения. Просто следвайте картата и се регистрирайте при входа. През цялото време носете пропуска си и съблюдавайте ограниченията на скоростта. Приятен ден.

Джеръми кимна и направи това, което му казаха. Пътуването беше дълго и сега имаше нужда само от място, където да легне.

Сирад влезе в един празен асансьор и натисна копчето за седемнайсети етаж. Макар че вече всички в сградата се бяха прибрали по домовете си, тя бе събрала екип за спешно действие от кибернетици, за да разнищят напълно проблема, който според Джордън Мичъл означаваше края на „Куантис“. Групата математици, програмисти, техници и инженери вече бяха направили своя „работилница“ в центъра по сигурността, а за Сирад това означаваше още една дълга, безсънна нощ в компанията на особняци.

Асансьорът заслиза от двайсет и шестия етаж, но два етажа по-надолу спря.

— По дяволите — каза си тя тихо. Само един човек би могъл да се намира на двайсет и четвъртия етаж толкова късно вечерта и това трябваше да е Хамид.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

Сирад му отвърна с любезна усмивка и поклати глава, докато той влизаше в асансьора. Симпатичният ирано-американец ръководеше финансовите операции на „Бордърс Атлантик“, но тя го познаваше и от съвсем друга страна. Положението на Сирад във фирмата винаги й бе създавало различни проблеми и Хамид, за нещастие, бе един от тях.

— Виж, Хамид — рече тя. — Мина повече от година. Няма ли да забравиш някога това?

— А ти как би реагирала, ако загубиш любовта на живота си? — попита той. — Дали има човек, който да се е съвзел след подобно предателство?

На лицето му се появи усмивка, която трябваше да мине за дръзка, но беше по-скоро измъчена.

— Моля те. Вече сме обсъждали този въпрос.

Хамид се протегна и натисна всичките бутони до седемнайсетия етаж, за да забави слизането.

— Ти го обсъди — протестира той. — И то само за да ми кажеш, че не разбирам нищо.

— Знаеш, че имам много работа — рече тя. — Сега не е нито времето, нито мястото за подобни спорове.

Сирад извади от чантичката си гел за устни.

— Винаги имаш работата — оплака се той. — Никога не съм срещал толкова неспособна на любов личност, която се вълнува единствено от кариерата си.

Асансьорът спря най-после на седемнайсетия и Сирад излезе, без да отговори. Хамид я последва.

— Добър вече, г-це Мално, г-н… — започна мъжът на служебния пропуск, но не можа да продължи. Хамид бе сграбчил ръката на Сирад и я завъртя към себе си.

— Кога ще дойде подходящото време и място? — попита той. — Всичко, което искам да знам, е защо?

Сирад наклони за миг глава, после издърпа ръката си от неговата. Изглеждаше истински озадачена. Какво точно представлява мъжкото его и защо прави мъжете толкова чувствителни към отхвърлянето, помисли си тя. Любовта е само извинение на жертвите за слабостта им. Сексът е единственият честен и взаимно полезен елемент във всяка продължителна връзка. Защо не може да намери мъж, който приема и разбира това?

— Всичко наред ли е, г-це Мално? — запита мъжът на служебния пропуск. Както всеки друг в „Бордърс Атлантик“, той беше готов на мига да направи всичко, за да услужи на тази изключителна красавица.

— Всичко е наред — каза тя и разцъфна в заслепяваща усмивка, докато отвръщаше на пламналия поглед на Хамид. — Само че бихте ли ме отбелязали в списъка, за да ме пуснете да вляза. Изглежда съм си забравила служебния пропуск.

Вратата изщрака тихо и магнитната ключалка се отвори. Сирад загърби отритнатия любовник и се запъти към една дълга нощ, изпълнена с дори по-неприятни задължения.

Елизабет Бийчъм беше заспала на дивана в апартамента си в старата служебна сграда и агентът от Сикрет Сървис трябваше да я събуди, за да отговори на позвъняване от Овалния кабинет. Президентът бе свикал спешно заседание в Оперативната зала, защото ФБР разполагало с нова информация, която можела да се отрази върху националната сигурност и по-нататъшното обсъждане не можело да се отлага до сутринта.

Бийчъм плисна малко вода на лицето си, среса косите си и забърза да открие Джеймс. Намери го в кабинета му, където бе заспал на бюрото си, увит с палтото си.

„Четиридесет и четири часа — помисли си тя, едва-едва движейки се с малката кола на Сикрет Сървис по един тунел към Западното крило на Белия дом. — Два дни президентът не е мигвал. Колко може да продължи това, без да доведе до сериозни провали в ситуационния анализ?“