Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Лампите светнаха и любопитството на стареца прерасна в страх. В средата на лабораторията стояха двама мъже, облечени като охрана. При нормални обстоятелства това не би го разтревожило, но полуавтоматичният пистолет на колана на по-ниския показваше, че не всичко е наред.

— Лаборатория четири! Взлом! — викна охранителят, приближавайки до устата си радиостанция и включвайки микрофона. Тъй като не носеше пистолет, той нямаше какво друго да направи.

— Мани това, старче — изрева Сач. — Не тря’аше да прайш това.

Джордън Мичъл постави оръжието, отнело живота на Александър Хамилтън, върху червеното кадифе в кутията и кимна на Траск да ги остави сами. Сигурно старшият помощник си бе мислил, че ще пият чая заедно, но не и днес. Въпреки близкия достъп на Траск до личния и служебен живот на шефа му, все още имаше зони, които и двамата мъже смятаха за чисто лични.

— Ще се върна след малко — рече Траск, взе кутията с пистолетите и затвори плътно вратата след себе си.

— Не ми каза нищо за пътуването си — напомни Мичъл на новата си гостенка. Тя стоеше пред него в лъчите на приятно напичащото слънце. — Не е просто любезност. Искам да зная какво е психическото ти състояние.

— Умът ми е наред — отвърна жената и вдигна очи към препарираните животни над себе си.

— Беше много заета и имаше малко време за сън.

— Така е. На мен не ми трябва много сън.

— Е?

— Какво, е?

— Как е той?

Мичъл посегна към обяда си. Г-жа Хартунг обилно го бе посипала с чер пипер и прясно холандско сирене, както го бе предпочитал баща му. Мичъл й беше казвал поне десетина пъти, че предпочита сьомгата неподправена, но тя не му обръщаше внимание.

— Загубил е едното си око. Изглежда отслабнал и някак дезориентиран.

Редник Джейн отмахна косата от лицето си. Изглеждаше съсипана от пътуването, макар и да твърдеше обратното.

— Какво ти каза за плана? — попита Мичъл. — Знаем ли къде ще ударят следващия път.

— Не — излъга тя. Редник Джейн беше опитен манипулатор, но сега вървеше по тънък лед. — Той се връща обратно в „Хоумстед“, докато планиращите операциите подготвят новите нападения. Засега това е всичко, което знам.

— Каква е следващата ти стъпка? — попита Мичъл. Той бавно изстърга холандското сирене от сьомгата и внимателно я опита, без да отделя очи от събеседничката си. Странно колко подобна на Сирад бе изглеждала тази жена и колко различни се бяха оказали всъщност. Редник Джейн изглеждаше дори по-опитна в обработването на хората, въпреки че не можеше да се сравнява по красота с другата.

— Следващата ми стъпка… — Джейн спря за момент. — Следващата ми стъпка е да напиша едно фалшиво признание на затворника от Гуантанамо и да го предам на централата на ЦРУ в Ленгли, заедно с доклад за наблюденията ми. Те искат да прикрият всяка следа от Джафар ал Таяр и проект „Меджидо“.

— Не ти вярвам — рече Мичъл. — Има и нещо друго.

— Полковник Елис е много умен човек. И много внимателен. Той сигурно подозира, че някой — агенция или друга заплаха — го дебне, и иска да се предпази. Защо ще ми дава по-голяма роля?

— По същата причина, заради която го правя и аз — отвърна той. — Защото се нуждае от теб.

Големият бос вдигна глава от яденето и я погледна в лицето.

— Но ти няма да идеш да му кажеш. Зная това, защото съм по-добър в тия игри.

Мичъл остави вилицата си в подноса и се приближи към нея. Гласът му спадна почти до шепот.

— Затова и те наех. Точно заради това наех и всеки от колегите ти. Но никога не забравяйте едно нещо: аз съм много по-добър, отколкото вие някога ще бъдете.

Той обичаше този танц и прелъстяването, втъкано в него. Усещаше грацията на стъпките, позите, дразненето и отблъскването. Именно това го бе привлякло в търговията в самото начало.

— Знам, че не вярваш на това — каза й той, — защото си твърде самоуверена. Работиш добре и без чужда помощ. Печелиш от неувереността. Не чакаш някой да те изненада отстрани, защото обичаш риска и дори нищожните шансове.

Той се наведе съвсем близо до нея. Толкова близо, че усети дъха на потната и кожа.

— Никога не забравяй това — рече Мичъл. — Именно аз те измъкнах от същия малък свят, където бе свикнала да се движиш, и пак аз ще те върна обратно. Ти си само винт в механизма, който само си въобразяваш, че разбираш.

Мичъл протегна костелив пръст и очерта торбичките под очите на жената. Искаше тя да усети цялата му тежест.

— Механизмът е толкова сложен, че дори няма да забележиш, когато се спуска, за да те смаже. Следващата ти цел е нещо значително по-дръзко от един фалшив доклад до Ленгли. Знам това, преди да си го сторила.