Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Мичъл спусна ръката си и се наведе още по-близо до Джейн, така че тя да почувства устните му на ухото си.

— На този етап не ме интересуват връзките ти с Елис. Интересува ме това, което можеш да свършиш за мен.

Редник Джейн отчаяно се мъчеше да не трепери. Дъхът на Мичъл лъхаше на чер пипер, и тежък сос. Миглите му бавно се движеха до бузата й.

После я отблъсна.

ЧУК! ЧУК!

Някой остро почука на вратата.

Траск влезе, носейки бледосиня чаша върху красиво изрисувана китайска чинийка.

— Черен чай „Ърл Грей“, както поискахте — рече той.

Мичъл беше вече до бюрото с биографията на Александър Калдър в ръце.

— Страхувам се, че гостенката ни промени идеята си за освежителна напитка — каза той на Траск. Изглеждаше развеселен и в добро настроение, което му се случваше много рядко. — Трябва да тръгва.

Мичъл дори не я погледна, когато мина край него със забързани, несигурни стъпки. Тя прикрито докосваше страните си, за да изтрие сълзите си — солени, но чисти.

Сач не се интересуваше особено от оръжия. Те въобще не му бяха необходими, особено като се имаше предвид силата, с която господ го бе дарил.

— Моля ви… — изхърка пазачът, когато безмилостният мъж пресече помещението я го хвана за гърлото. Радиостанцията падна и рязко изтрака на пода, но мъжът умря тихо. Чу се само изпукването на врата му.

— По-добре да тръгваме — рече Сач, придвижвайки се към заключения вход на подземието. Той замъкна встрани тялото, вдигна радиостанцията от пода й се присъедини към партньора си, който вече беше включил електронното си устройство към поредната цифрова ключалка.

— Лаборатория четири, няма нищо сериозно — каза Сач в микрофона, надявайки се, че това може да доведе до известно объркване и да им спечели още малко време. Той измъкна от джоба си два индикатора „Лаксъл“, отчитащи степента на радиация, разпечата ги и постави единия на левия си горен джоб.

— Готово — рече британецът. Вратата на приземието бе отворена дори по-бързо от предишната.

— Дръж. — Сач подаде на партньора си другия индикатор „Лаксъл“ и го последва в помещението от неръждаема стомана.

Движеха се бързо между рафтовете, преглеждайки внимателно цилиндричните контейнери, маркирани с надпис: „Внимание! Радиоактивни материали“ над познатия оранжево-черен символ за опасност. Взимаха само контейнери, на които бе отбелязано „Амършам“, „60 — С“, „137 — цезий“, „133 — ксенон“, „192 — иридий“ или „99 — технеций“. Всички те бяха високотоксични гама-емитери: радиоактивни изследователски изотопи, предназначени за университетските ядрени медицински апаратури.

Двамата мъже измъкнаха от брезентовия чувал големи туристически раници и започнаха да тъпчат в тях тежките контейнери. Сач пресметна, че неговият товар е близо осемдесет килограма, и се зачуди дали партньорът му ще се справи с подобна тежест.

— Време е — нареди Сач и затвори раницата на другия, който се обърна към вратата и забърза, доколкото товарът му позволяваше. Въпреки огромната си сила Сач усещаше как раницата забавя темпото му и пречи на равновесието му.

Те стигнаха до вратата, когато полицаят от студентското градче се показа иззад ъгъла на коридора. По лицето му се четеше по-скоро досада, отколкото тревога. После видя огромния Сач да се втурва към него и разбра, че повикването не е било просто недоразумение. Гигантът тичаше по коридора, натоварен с голяма раница, която се клатушкаше тежко на гърба му.

— Какво, по дяволите, прави… — започна охраната, но Сач го отблъсна силно встрани. Полицаят се стовари по гръб, шапката му се затъркаля по коридора, а обутите му в бели чорапи и черни обувки крака се метнаха над главата му.

Грубият ботуш на Сач го уцели по слепоочието и прекрати всяка съпротива.

— По дяволите, това е вторият — рече Сач и продължи напред. Не обичаше да убива, но знаеше, че ако се наложи, е длъжен да го стори.

Качиха се необезпокоявани в асансьора. Надяваха се полицията да не бе поставила повече от един дежурен.

— Това нещо е бая тежко — рече британецът, докато излизаха от асансьора. Той беше жилав и як, но товарът беше около 70 процента от теглото му. Нямаше значение колко бе трениран — огромната раница направо щеше да го смачка.

Не размениха нито дума повече, докато не стигнаха до паркирания отпред бус. Бяха отмъкнали безпроблемно колата, на чиито врати имаше надпис „Университет Луисвил“. Надяваха се, че докато се разбере за кражбата, ще са намерили друго средство за придвижване.