Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Джеръми разглеждаше в огледалото улицата, опитвайки се да мерне „опашката“ си. Дали лично Елис го бе следил? И колко ли време му трябваше, за да разбере за злополуката?

— Начукай си го, задник — каза Джеръми. Той говореше тихо, със смирена усмивка, за да изглежда отстрани, че казва „Толкова съжалявам офицер“.

— Какво каза? — попита патрулният. Беше слаб чернокож с тънък като молив мустак над горната устна.

— Казах да се шибаш — усмихна се мило Джеръми. Опитваше се да прилича на подчиняващ се и спазващ законите гражданин. — Басирам се, че тъп негър като теб обича да се заяжда с белите момчета.

Полицаят се дръпна и наведе глава, неспособен да повярва на казаното. В далечината се чуха сирени. Вбесени шофьори излизаха от колите си, за да огледат щетите.

— Излезте от камиона, сър — каза полицаят.

— Иска ти се, нали, шибан лапач на понички — Джеръми продължаваше да се усмихва, сякаш си говореха за времето. Отстрани приличаше на възпитан, дълбоко разкайващ се за направеното нарушение гражданин.

— Каква е тази миризма? — попита вторият полицай и се приближи до партньора си.

— Мирише на майка ти, копеле — отвърна все в този стил Джеръми.

— Какво рече? — полицаят направо замръзна от учудване.

— Я излез от шибания камион! — нареди първият полицай.

— Не и преди да издухам с тоя пищов черния ти задник обратно в Руанда.

Вторият полицай посегна към оръжието си, а чернокожият с тънките мустачки се покатери на стъпалото на камиона и притисна пистолета си към стъклото от страната на шофьора. Дулото му сочеше право в носа на Джереми.

— А сега какво ще кажеш да смъкнеш жалкия си бял задник от камиона, за да идем в управлението да обсъдим расистките ти схващания? — каза полицаят. Очите му оглеждаха кабината за скрито оръжие.

— С удоволствие, полицай — отвърна Джереми. Всеки, следящ го, би сметнал злополуката и задържането му просто за лош късмет. Не бе обезвредил бомбата все още, но със сигурност й бе попречил да стигне до Капитолия.

Събота, 19 февруари

05:41 по Гринуич

Специална база Маунт Уедър, Окръг Кларк, Вирджиния

Елизабет Бийчъм беше виждала мястото на военни карти и беше чела исканията за реконструкция на обекта, но всъщност никога не бе посещавала така нареченото „сигурно място“. Маунт Уедър, „Място Седем“ или просто „Мястото на запад“ от въздуха изглеждаше като безлична група от сгради и асфалтови паркинги и по нищо не се различаваше от стотиците военни бази.

Преди време, след като бе приютил спомагателния спешен център, Маунт Уедър бе започнал да действа като метеорологична база за наблюдение и научни изследвания. През 50-те години някой бе оценил възможностите му и го бе превърнал в бункер в епохата на Студената война. По-късно, в края на 90-те, базата, заемаща почти две хиляди декара, бе станала най-тайната столица на правителството — секретното убежище на правителство в сянка, и сега бе толкова засекретена, че дори персоналът вътре не знаеше за какво точно е нает.

— Моля, дръжте се, госпожо — предупреди я офицер от охраната с пагони от морската пехота. Големият боботещ хеликоптер „НМХ-2“ се наклони остро наляво и заподскача леко във въздуха. — Тук, в района на Блу Ридж, има доста неприятни насрещни ветрове. Постарайте се да си стегнете колана.

Бийчъм направи както й беше казано и се наведе да погледне през малкото кръгло прозорче. Летяха над междущатска магистрала I-66, водеща на запад, а после се бяха отклонили над шосе №50. Намираха се от другата страна на Мидълбърг, откъдето започваше да се издига планината над големите провинциални имения в областите Перис и Ашбис Геп — там, където шосе №601 завиваше на юг и поемаше обратно. Тесният двулентов път се виеше нагоре към Блу Ридж Маунтин. Навсякъде имаше метални огради и бодлива тел, които маркираха строго забранената територия.

Хеликоптерната площадка беше близо до основните сгради. Дори и в мъждивата светлина на прожекторите Бийчъм забеляза входния портал и триетажната тухлена сграда с високи каменни колони, които — както я бяха информирали — бяха само фасада, прикриваща вентилационните шахти. Тежковъоръжени военни охраняваха мястото за кацане, а пазачи в синя униформа без особени отличителни знаци стояха наблизо като публика при посрещането на шоузвезди.

„Наслаждавай се на гледката, докато можеш, Елизабет — каза си вицепрезидентът. — Може да мине доста време, преди отново да видиш слънцето“.