Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Седях върху тонове силно експлозивно вещество, а зад гърба ми се беше лепнала цяла шайка бели убийци и расисти — настояваше на своето Джеръми. — Какво друго можех да направя?

— Можеше да почнеш с това: „Имам нужда от помощ, офицер“ — намеси се шофьорът. Той го иронизираше и говореше с акцента на Чичо Том. — Би се изненадал, като разбереш какво можем да свършим, ако си размърдаме мозъците — нищо че сме цветнокожи.

Той изви врат, за да погледне назад към Индипендънс авеню, където бе останала бомбата на колела с невредим детонатор. Надяваше се, че Елис не би пропилял едно УРР за толкова случайна цел. Ако беше прав, полковникът щеше да изчака, докато нещата се успокоят, а после щеше да изпрати друг шофьор, за да си прибере камиона — бомба.

— Вижте, не ме интересува какво ще правите с мен — рече Джеръми. — Но ви казвам: този камион е пълен с амониев нитрат и нафта. АНФО. Същото лайно, което Тим…

— Какво знаеш за АНФО? — попита шофьорът, който изостави подигравателния тон.

— Вече ви казах! Аз съм агент на ФБР, работещ под прикритие, и наблюдавах как онези задници забъркват взривната смес в един автосервиз на Тринайсета улица.

— Да вземем да се отбием там, а? — предложи мъжът с мустачките.

— Защо ще си правите излишен труд? — опитваше се да ги убеди Джеръми. — Просто кажете на някой от вашите колеги да се покатери и да надникне в барабана на бетоновоза. Всеки с нормален нос ще разбере, че там няма бетон.

Полицаите се опитваха да решат дали да повярват на думите на този глупав строителен работник.

— Нали брат ти е там, в района — напомни мъжът с мустачките на партньора си.

— Адам две-десет, до Адам четири… — заговори шофьорът в радиостанцията си.

— Адам четири слуша — дойде веднага отговорът.

Джеръми се отпусна облекчено в седалката. Един поглед в барабана на бетонобъркачката щеше да потвърди историята му и полицията можеше да евакуира района, преди да се е случило нещастие.

Но вече беше твърде късно.

Първо проблесна мълнията — по-ярка от слънцето в огледалото на колата. Минаха две секунди, преди ударната вълна да се стовари върху задното стъкло на колата. После отекна и невероятният гръм.

— По дяволите!

Шофьорът овладя колата и спря до тротоара. Всички знаеха какво се е случило. Вълната от терористични действия, за които бяха гледали по телевизията и слушали по сутрешните новини, най-накрая бе помела и националната столица.

— Мамка му! — изстена полицаят с мустачките. Той изскочи от колата и се обърна към прочутия купол на Капитолия. От прозорците се сипеха счупени стъкла, но сградата изглеждаше незасегната.

Джеръми се извиваше на седалката, борейки се с белезниците и меката тапицерия, за да може да види настъпилата трагедия, която бе решил, че е предотвратил.

— Адам две-десет, до Адам четири — викаше шофьорът в микрофона си. Брат му трябваше да е някъде там, сред гъстия сиво-бял дим. — Адам две-десет, до Адам четири!

Но отговор не идваше.

Цялото движение около тях спря. Хората наизскачаха от колите си, зяпнали с отворена уста ужасната гледка. Стотици работили до късно чиновници от Конгреса, местни жители, клиенти на баровете и отиващи на прием лобисти тичаха надолу по Индипендънс авеню като бясно стадо подплашени животни.

— Боже господи! — изстена отново ченгето.

Джеръми реши, че той има предвид взрива, но след това забеляза близо до себе си познатия шевролет. И оръжието.

Кейлъб се изравни с тях и насочи пистолета през прозореца на колата. Стреля два пъти така естествено, сякаш просто питаше за посоката. Ченгетата се строполиха мъртви. Преди Джеръми да реши какво да прави, Кейлъб скочи, издърпа го от колата и го метна в готовия да потегли шевролет.

— Мислех си, че никога няма да се появиш — каза Джеръми.

Едноокият албинос мълчеше. Очевидно не му се говореше.

— Добре дошли в Маунт Уедър, госпожо вицепрезидент — поздрави любезно Бийчъм един полковник от военновъздушните сили, като се опитваше да надвика шума на спиращите пропелери на хеликоптера. Двама агенти от Сикрет Сървис я поведоха към очакващата я черна бронирана лимузина. По-младият носеше багажа й: предварително готова чанта с дрехи за няколко дни и старото й дипломатическо куфарче.

— Благодаря, полковник — викна тя в отговор. Перките на хеликоптера постепенно спряха, но снегът продължаваше да се носи на вихри. — Надявам се, че вътре ще е по-топло!

Така и беше. Беше топло и доста зрелищно. Минути след като преминаха през големия три на девет метра източен портал на базата, вицепрезидентът се оказа в един подземен град, който надхвърляше досегашните й представи. Централният тунел на подземието се спускаше надолу, в недрата на планината към една огромна изкуствено създадена пещера и се разклоняваше непрекъснато на многобройни странични тунели, изпълнени с десетки празни сгради — някои от които на три етажа. Напомняше й на мравуняк.