Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Всичко е наред, миличко — успокояваше го Каролайн. Тя се опита да избърше кръвта от лицето си с обратната страна на ръката си, за да не ги изплаши. Носът й вероятно беше счупен, а един от ударите бе сцепил веждата над лявото й око.

Проклетото ФБР, проклинаше тя наум, като отчаяно се бореше с паниката, заричайки се да не плаче пред децата си. Не беше ли достатъчно, че й бяха отнели съпруга, а сега бяха позволили на тези животни да посегнат и на семейството й.

Индипендънс авеню №100.

Каква ирония, помисли си Джеръми, докато дърпаше лоста на шестнайсет скоростната кутия в бавно набираше скорост с бетоновоза, натоварен с тор и нафта за горене. Трябваше да стигне до големия, ограден строителен обект близо до Южната поляна на Капитолия. Този строеж бе започнат преди повече от година: уж беше таен проект, но не остана дълго такъв. Стърчащите до небето кранове, багерите, камионите и жълтите каски на строителите трудно можеха да се скрият.

Първи откри, че се стои конгресен бункер на стойност 40 милиона долара, вестник „Вашингтон Пост“, но тогава този факт не породи някакви особени дискусии извън столицата. Във времена като тези, кой би обвинил националната законодателна власт, че си строи укритие?

Дванайсет минути , припомни си Джеръми. Обектът се намираше само на тринайсет преки от авторемонтната работилница, където бяха натоварили бетоновоза. Нарежданията на Елис бяха кратки и точни.

Влизаш през охраняемия портал при Източната порта — беше казал той. — Тази нощ трябва да се излеят стотици кубици бетон и, практически, всеки бетоновоз в града сигурно ще трябва да отиде дотам поне веднъж.

„Как може Бюрото да е пропуснало това?“ — мислеше си Джеръми, докато намаляваше пред един червен светофар. Знаеха, че терористите търсят символични цели, а едва ли имаше по-значима цел от сградата с огромния купол върху Капитолийския хълм, в която заседаваше Камарата на народните представители.

Детонатор, кабел, взрив.

Джеръми освободи спирачката и се включи в движението, напомняйки си за простата, неизменна схема на всяко импровизирано взривно устройство. Хората на Елис бяха монтирали спусък с дистанционно задействане. Детонаторът щеше да запали проводящия кабел — може би някаква тънка тръбичка, която трябваше да препрати мълниеносно искра до петтонния взрив. Всеки, който бе виждал резултатите от взривното устройство на Тимоти Маквей в Оклахома Сити 43 43 Тимоти Маквей — психично неуравновесен терорист, който взриви цяла сграда на ФБР в Оклахома Сити през 1995 година. — Б.пр. , би разбрал какво щеше да последва.

„Трябва да намеря начин да прекъсна връзката между детонатора и взрива — помисли си Джеръми. — Но провалът трябва да изглежда съвсем естествен“.

ДРЪН!

Една кола засече Джеръми — той сви рязко към тротоара и без малко да смаже един куриер на велосипед.

— Гледай къде караш, бе! — викна Джеръми, осъзнавайки за първи път, че на шофьорите на тежките камиони съвсем не им е лесно.

Мъжът в колата му размаха среден пръст и форсира напред, оставяйки Джеръми с пламнало от яд лице.

„Копеле! — помисли си той. — Само ако този идиот знаеше какво има в камиона. И че безопасността на семейството ми и на целия град, пълен с невинни граждани, може да бъде застрашена, защото някой бърза за фризьор“.

После изведнъж се усмихна. Имаше идея.

Настъпи газта и увеличи скоростта. Те сигурно го следваха; или Елис, или някой от свещениците на Финеас. Той, разбира се, не виждаше „опашка“ зад себе си, но те бяха достатъчно умни, за да останат незабелязани.

— Време е за действие — промърмори Джеръми, като се надяваше, че все още има шанс. Планът му не беше съвсем гениален, но най-добрите планове обикновено не бяха такива.

Сирад не искаше да вниква в „крайъгълния камък на Нгуен“, нито в теорията „за генериране на стохастичната вълна“ и „алгоритмите на Камю“. Единственото, което искаше да разбере, беше дали Рави е открил начин да пробие защитните стени на Агенцията за комуникация на Белия дом, без да го усетят.

Новината за това дойде след десет часа упорити опити. Хамър фенът най-накрая си бе взел душ, а „Не мога да топя“ бе сварил нова каничка кафе.

— Господи! — отбеляза Сирад, когато компютърният й екран премигна два пъти и се изпълни с текст на обикновен английски. — Това ми прилича на уебстраница.

— И е точно такава — обясни Рави — Това е Сипернет интерфейс на АКБД с МОИС и „Диснет 3“.