Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Венабъл върна документите на своята заместничка и продължи да мърмори.

— Преведете ми това съобщение — каза той.

— Екипът за спешни ядрени разследвания е открил силно радиоактивно излъчване в „Адамс Морган“. Смятат, че това е сериозна аномалия в сърцето на столицата и се намира в зоната на контрол, което означава, че представлява пряка заплаха за персонала на Белия дом.

— По дяволите — каза Чейз.

— И какво означава всичко това? — попита Венабъл.

— Означава, че Федералната комисия по сигурността ще настоява за изпълняване на предвидените за подобни случаи протоколи. Един от нас трябва да напусне града — каза Бийчъм, която бе очаквала това да се случи.

— Тогава си стягай багажа, Елизабет — каза Венабъл. Очите на президента се бяха прояснили. Той съблече халата си и го обърна откъм правилната стана. — Сега не е време да разсъждавам върху това, което си направила. Нареждам ти да се отправиш към онова „сигурно място“, за което постоянно чувам. Ще видим дали ще успееш отново да узурпираш властта от бетонен бункер под някоя забравена от бога планина.

Сач беше едър и здрав мъж, но това, което държеше в ръцете си, сигурно беше най-тежкото нещо, което бе вдигал досега.

— Мразя тия неща — изпуфка той. Черната пластмасова кутия нямаше обозначения, но Сач знаеше какво е съдържанието й.

— Нали това ни втълпяваха постоянно — опита се да го успокои партньорът му. — Не трябва да харесваш това, което вършиш, а просто да го изпълниш.

— Аз не съм вече „тюлен“ — възрази Сач. — А и докато бях там, никога не ми е пукало особено за тия тъпи мъдрости.

Другият мъж беше с трийсет сантиметра по-нисък и двайсет и пет килограма по-лек от Сач, но беше тренирал сериозно за тази мисия.

— Добре, само не го изпускай. Защото ръцете и краката ми трябват, а други няма да ми пораснат.

Сач излая нещо като смях и последва партньора си. Тръгнаха да излизат от скромната типова къща, за да стигнат до паркирания наблизо микробус с пет врати.

— Добре, че вече си направил четири деца — каза Сач. — Чух, че от това нещо топките ти може да се сбръчкат като стафиди.

— Значи полковникът е подбрал подходящия човек, нали? Защото светът не е готов за потомците на хора като теб.

И двамата се захилиха, облекчавайки трудния момент, и тръгнаха по дългите стълби. Сач стигна първи до буса, опря кутията на задната броня, като я придържаше с бедро, и отключи задната врата.

— Чуваш ли шум от хеликоптер? — попита той. Другият погледна нагоре, но не можа да види нищо над покривите по тясната улица.

— Това е Вашингтон, Окръг Колумбия — каза партньорът му. — Тук навсякъде бръмчат с хеликоптери.

— Така е — съгласи се Сач, остави своята кутия в белия шевролет „Астро“ и затвори вратите. — Но е добре да сме нащрек.

— Е, тогава аз ще карам — каза партньорът му. — Защото единственото по-опасно нещо в този град от трите кила цезий сега е ти да седнеш зад волана.

— Моля ви, оставете децата — умоляваше Каролайн. Тя можеше да понесе болката и физическия тормоз, но страхът, който бе видяла в невинните им очи продължаваше да я измъчва.

— Докарай ги тук — каза един от похитителите.

Това беше мъжът, който бе влязъл през прозореца. Пиратът. Албиносът. Най-белият човек, когото бе виждала. С лице, гротескно нашарено от белези около черната превръзка на окото. Все още бе кървав от счупеното стъкло.

— Мамо! — изхълца Кристофър, когато я видя да лежи така безпомощна на пода на мазето. Бетонът бе издрал кожата й, докато я бяха влачили. Жестоки синини покриваха лицето и гърдите й.

— Всичко е наред, мило — каза тя с възможно най-утешителен глас. Завързаните й ръце и крака я боляха, но най-много се измъчваше от това, че не можеше да прегърне децата си.

„Стегни се! — каза си тя мислено. Още повече че нараняванията бяха повърхности и щяха да минат скоро. — Бъди силна заради децата“.

— Какво искате от нас? — попита тя.

Не я бяха питали почти нищо — пребиха я без видима причина.

— Искаме да накараш тези палета да мируват — каза похитителят. Той бе облечен във фланелена риза и кафяви дочени панталони „Кърхарт“, каквито носеха дърводелците и селяните.

— Уа-а-а — запищя Патрик. Вторият похитител влачеше малкото дете за яката на пижамата.

— Особено това. Малкото копеле не си е затворило устата, откакто го събудихме.

Дърводелецът блъсна детето към майката. Нямаше нужда да го подканя. Патрик изтича до майка си и падна върху нея.

Кристофър, който стоеше до вратата вцепенен от страх, бавно последва братчето си и коленичи до него, като продължаваше да трепери.