Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Нямам семейство — каза той. — За какво говориш?

Кейлъб вдигна дясната си ръка и показа пропитата с кръв превръзка на едната си китка.

— Знаеш ли къде получих това? — попита той. — Докато измъквах сина ти Кристофър от хубавата малка къща в Стафорд. Жена ти крещеше като чистокръвна кучка, но после Сач я хвана и всичко се нареди.

Джеръми се хвърли към албиноса. Направи го съвсем импулсивно — и с един рязък удар под коляното го повали на земята.

— Спри, или те ще умрат — каза спокойно Елис. Той изговори думите тихо, почти шепнешком, но така те подействаха на Джеръми много по-смразяващо, отколкото ако ги беше изкрещял.

— Какво искате? — попита Джеръми, без да се отдръпва от Кейлъб, който с труд се изправяше на крака. Единственото око на албиноса беше станало още по-розово.

— Искам само да изпиташ дилемата на командира — каза му Елис. — Искам да усетиш какво е да избираш между най-скъпото за теб и добруването на тези, които си се клел да защищаваш. Дали ще се подчиниш на заповедите, за да спасиш семейството си, ако знаеш, че тези заповеди ще убият хиляди други хора? Или ще се откажеш от мисията си, знаейки, че ще избием любимите ти хора по най-жесток начин?

— Ти си абсолютно луд — каза Джеръми. В този момент философските дилеми въобще не го интересуваха.

— Няма нужда да ме обиждаш — озъби се Елис. — И не съм нито луд, нито болен: всъщност съм благословен с почти идеална яснота на ума.

Джеръми видя, че Елис държи полароидна снимка в ръката си.

— Преди трийсет години в едно проклето азиатско оризище получих просветление. Всичките ми хора измираха около мен. Самият аз бях прострелян на няколко места, кървях, бях объркан, уплашен, гневен… и изпълнен с ярост срещу врага, който някой политик беше определил за мен. Знаех, че ще умра и че никога няма да видя отново семейството си. И тогава се замислих за опрощението — дали господ щеше да ме вземе в рая, независимо че бях убил много хора.

Джеръми не обръщаше внимание на откровенията на Елис. Интересуваше го само снимката в ръката му.

— И той дойде при мен. Като нежен глас. Всъщност само като присъствие.

Кейлъб стоеше неподвижен до баща си, готов да го защити и при най-малкия опит за нападение.

— Бог ме изпълни с такава любов, каквато никога преди това не бях чувствал. Безкористна, самопожертвувателна и правдива любов към нещо по-голямо от моите собствени желания. Нямах представа какво означава всичко това, разбира се, освен че не ми е писано да умра в онова оризище. Същността на това просветление ми се разкри чак после, когато оцелях и се върнах към света.

— И какво имаш предвид? — попита Джеръми.

— С твоята безкрайна любов ти ще водиш хората, които си избавил , казва Светото Писание — рече Елис. — С твоята сила ти ще ги водиш към светата цел. Народите ще чуят и ще треперят; тревога ще обхване филистимяните.

Лицето му светеше от решимост.

— Филистимяните — черните богове на исляма, никога няма да се усмирят, докато не ни отнемат това, което ни е дарил господ. И наш дълг е да ги победим. Свещеничеството на Финеас е последната защита на Спасителя.

Кейлъб подаде на Джеръми фотографията. Бяха снимали Каролайн, свита на един тухлен под. Беше гола, само по бикини. Ръцете и краката й бяха овързани с тиксо.

— Индипендънс авеню номер сто — каза Елис и посочи камиона. — Ще трябва да откараш стоката до Капитолия.

Джеръми изпита огромното желание да приключи с всичко това тук и сега, но не беше възможно. Елис имаше много верни свещеници в укрепената база и те сигурно щяха да убият Каролайн и децата, преди той да ги е открил.

— Има един голям изкоп на Източната ливада — допълни Елис. — Строи се бункер, където да се укриват членовете на Конгреса при терористични атаки.

— Така или иначе ще ги убиеш — възрази Джеръми. — Ще взривиш камиона заедно с мен — за да изглежда като самоубийствена терористична атака, и ще ликвидираш семейството ми.

— Не бързам чак толкова — каза спокойно Елис. — Измислили сме нещо далеч по-продуктивно за теб. Все още очаквам от теб велики дела.

— Да бе, да — каза Джеръми с крива усмивка. — Не забравяй какво ми каза за риска, който се крие в очакванията.

Събота, 19 февруари

02:17 по Гринуич

Президентски център за спешни операции, Белия дом

— Къде съм?

Мъжът, който преди три седмици се бе възкачил на президентския пост, се появи от разхвърляното подземно помещение напълно замаян. Идеално сресаната му някога коса сега беше разпиляна над челото. Под очите му имаше тежки тъмни торбички. Двудневна сиво-черна четина покриваше бузите и врата му. Морскосинята роба, която беше намерил до леглото си, бе добре пристегната около кръста му, но бе облечена наопаки.