Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Сега какво следва? — попита Джеръми, предполагайки, че никой от тези мъже няма време за излишни приказки. — Беше ми наредено да ви предам камиона. Само това ми съобщиха.

— А на нас ни казаха да го натоварим — каза Малачи. — Но сами.

— Да почакам ли? — попита Джеръми.

— Върни се към единайсет — викна единият от свещениците на Финеас през рамо. — Тогава някой ще ти каже какво следва.

Джеръми погледна часовника си. До тогава имаше три часа.

— Има ли тук наблизо място, където човек може да изпие чаша кафе? — попита той, но Малачи вече се бе присъединил към другите, за да им помага при разтоварването.

Направо чудесно , изропта наум Джереми. Трябваше да седи и да чака цели три часа, докато Елис и хората му се готвеха за опустошителния си удар.

„Дишай дълбоко — рече си той. — Не си единственият, който работи по тази операция“.

Снайперистът от ООЗ излезе навън в студената нощ, като таеше надеждата някой друг да е постигнал по-голям напредък.

Сирад надуши Хамър фена още преди да влезе в строго охраняваната Мозъчна лаборатория. От него се носеше остра, кисела миризма, която й напомняше за сирене „Стилтън“, киснато в оцет.

— За Бога, няма ли някъде наблизо душ? — попита тя.

— Има умивалня на д-д-другия край на с-с-сградата — каза вълновият теоретик, щастлив, че я вижда отново. — Но на т-твое място не б-бих се п-п-ритеснявал — миришеш с-страхотно.

Тя потрепери от този комплимент и хвърли палтото си на една маса близо до Рави, които работеше, седнал пред терминала си.

— Някакви новини? — попита тя.

— Почти нищо — отвърна той. — Какво каза Мичъл?

Сирад се усети, преди да отвори уста. Толкова дълго бе обмисляла намеренията на Мичъл, че не беше решила още какво да каже на тримата си партньори.

— Иска да продължим докрай — реши накрая тя — и да влезем вътре.

— Да проникнем в Агенцията за комуникации на Белия дом ли? — „Не мога да топя“ бе истински учуден. — Сигурно се шегувате. По-лесно е да се обясни произходът на вселената и да се дадат три примера.

— Джордън Мичъл да се шегува! — рече Рави.

— Мисля, че просто ви има доверие — каза им Сирад.

— Агенцията държи ключовете от замъка — протестира „Не мога да топя“. — Те контролират всички президентски комуникации, включително и кода за изстрелването на ракетите в случай на ядрена война. Имат най-сигурните комуникационни защити в света.

— Не, „Бордърс Атлантик“ има най-сигурните защити в света — поправи го Сирад. — И вие вече показахте, че можете да идентифицирате дори и опитите на Белия дом да проникне в нашите мрежи. Кой от вас вярва, че можем да пробием защитата им?

— А-аз, м-майната му… — рече Хамърът.

— Предполагам, че това означава „да“? — попита Сирад. Носът й рефлексивно се сбърчи от миризмата му.

— Той е вълнови теоретик — протестира Рави. — И нищо не разбира от тази работа.

„Не мога да топя“ също не беше оптимист.

— Проникването е едно — каза той, — но проникването, без да се показваме… съвсем друго.

— Нека погледнем нещата от добрата им страна — усмихна се Сирад. — Имаме на разположение осем часа, за да свършим това. А както показват анализите, след този срок вече не би могло да има някаква особена разлика…

— Ст-т-рахотно — викна Хамър фенът, който като че ли се беше запалил от това предизвикателство. — Ще се заема с м-малко м-м-математика.

— Виж какво ще ти кажа, приятел — обърна се към него Сирад. — Ние ще се заемем с малко математика, а ти ще идеш и ще се натъркаш с малко сапун. Не искам да съм груба, но очите ми почват да сълзят.

— Заради ръчичката ли е, миличък? — попита Каролайн Уолър. Кристофър винаги бе заспивал лесно, особено след като цял ден бе играл навън, но тази вечер отказваше да отиде в леглото. — Ръчичката ли те безпокои?

Те седяха във всекидневната, осветени от меката светлина на настолната лампа. Някаква стара мелодия се носеше от телевизора в другия край на къщата. Мади бе настояла да изгледа само още едно последно анимационно филмче.

— Боли ме коремчето — оплака се Кристофър.

— Може да е от лекарството, миличко — успокои го майка му. — Помниш ли? Нали лекарят ти каза да го вземаш по време на вечеря, за да не те боли коремчето.

Тя прокара пръсти през косата на малкото момче, което лежеше свито в скута й. Ароматът на бебешки шампоан и изпрана пижама изпълваше стаята със семейна топлота.

— Не искам да си лягам. — Той отново започна да плаче и Каролайн едва успяваше да го успокои.