Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Ще им е доста трудно да хвърлят „мръсната бомба“ — каза жената. — Вече сме прекратили достъпа до всички важни обекти; той никога не би успял да се приближи достатъчно, за да използва УРР.

— Това е, което докладвахме и в Белия дом — съгласи се Хох. — Освен това евентуалният удар по заблуждаваща цел би трябвало да се поеме от местните власти, а за сигурността на големите обекти отговаря ФБР. Изпращането на полиция, пожарна и екипи за спешна медицинска помощ до мястото на бомбения атентат няма да отклони охраната от важните зони и дори може да предизвика обратен ефект.

Редник Джейн хвърли снежната топка по един храст на трийсетина метра от тях.

— Надявам се, че си запазил най-интересното за накрая.

Хох спря и се обърна към нея.

— Една малка част от нашите експерти не очакват взрив — каза след кратка пауза той. — Три килограма радиоактивни изотопи на пръв поглед изглеждат много, но в действителност ще е голяма глупост да бъдат изложени на открито в подобно време. Топящият се сняг бързо би разредил замърсяването и така Елис не би постигнал търсения символичен ефект. Очевидно той иска да разколебае доверието на американците в правителството и това не може да стане с няколко УРР — дори и да са десетина. Просто няма да свършат работа.

— Каква е алтернативата? — попита Джейн. Никога не бе претендирала, че може да чете мисли.

— Радиоактивно заразяване на затворените системи — отвърна Хох.

— Какво? Какъв вид затворена система биха могли…

И след това разбра. Редник Джейн, жена, която винаги се бе мислила за много умна и корава, за да се бои от призрака на смъртта, внезапно осъзна пред какъв гений на злото бяха изправени.

— Как смяташ да го спреш? — попита тя.

— Нямам такова намерение — отвърна Хох. — Нито пък ти трябва да се месиш.

Намирането на бетоновоз се оказа не много трудна задача. Джеръми просто пообиколи града и спря до един от многото нови строителни обекти, откъдето проследи бетоновозите до диспечерския център в Арлингтън, Вирджиния. Веднага щом се стъмни, той се промъкна на паркинга и си потърси подходяща кола. Много от по-новите камиони, превозващи бетон, имаха сложни устройства срещу крадци, но той намери един грамаден по-стар модел, който можеше да бъде откраднат и от първокласник.

Един опърпан пазач, очевидно на минимална надница, вдигна бариерата и пропусна машината като почти не погледна към удостоверенията на Джеръми, който му обясни, че бил получил специална поръчка в последния момент. Строежите из столицата непрекъснато се увеличаваха и разнасянето на бетон се бе превърнало в денонощно занимание.

„Може би щеше да е по-добре, ако ме беше спрял — помисли си Джеръми, докато се опитваше да се справи с голямата колкото къща кола. — Така нямаше да се тревожа, че помагам на Елис да убива жени и деца при следващите атаки“.

Но не го спряха. Пазачът отбеляза заминаването на Джеръми в един тефтер и го изпрати към портала.

Тринайсета улица №1721, югоизток , припомняше си Джеръми адреса, който Елис му бе дал още в „Хоумстед“. Откри мястото за по-малко от двайсет минути: беше една авторемонтна работилница, притисната между типови къщи с червени тухли. Улиците бяха пусти — само няколко души се опитваха да изринат снега от колите си и един странен минувач, който се разхождаше, нехаещ за студа.

След като се увери, че е открил точния адрес, Джеръми паркира камиона, като изключи от скорост и натисна спирачките. Точно щеше да слезе, за да потърси човека за връзка, когато вратата на отсрещния гараж се отвори и един мъж в чисто нов работен комбинезон му махна с ръка да вкара камиона вътре. Човекът изглеждаше нетърпелив, но уверен.

— Сигурен ли си, че не те проследиха? — попита го той, когато Джеръми изключи големия ръмжащ дизел. Авторемонтната работилница изглежда беше доста голяма — въпреки ниския вход, през който едва вкара голямата машина, помещението беше снабдено с пневматични крикове, комплекти с инструменти и няколко автомобила в различен стадий на ремонт.

— Никой не ме е следил — отвърна Джеръми и изскочи от кабината. — Казвам се Джеръми — добави той и протегна ръка, за да се здрависа с мъжа.

— Малачи — каза човекът. Беше около педя по-нисък от Джеръми и се движеше така, като че ли цял живот се бе занимавал с физическа работа. Възрастта му бе трудна за определяне заради дългата му брада, но сигурно бе трийсет или четирийсетгодишен.

Джеръми забеляза още двама мъже в далечния край на помещението, но Малачи не ги представи. Те прехвърляха някакви тежки торби от каросерията на малък камион „Райдър“ върху палета, поставени върху електрокар. Джеръми не можеше да прочете надписите на торбите, но по мириса безпогрешно определи съдържанието им като фосфатен тор, и то в голямо количество.