Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

Първо сложиха експлозивите.

Всеки от мъжете се зае с няколко от поддържащите колони, разположени през двайсетина метра една от друга, като поставяха по два взрива на всяка подпора. За тях прикачаха и взривните капсули, а взривният фитил, който ги съединяваше, приличаше на тристаметров пиротехнически шнур за коледен фойерверк.

Атакуването на петролопровода щеше да бъде по-трудно, ако трябваше да се заемат със самата тръба, но поддържащите колони улесняваха нещата. Всичко, което правеха сега, беше да „подрежат“ тесните бетонни подпори и да оставят голямата тежест на петролопровода да срути цялото съоръжение. Когато специалистите във Валдес отчетяха изтичане на петрол и затвореха помпените станции на север и юг, вече щяха да са загубили няколко милиона барела от ценната течност.

Накрая се заеха с детонаторите. Това бяха прости уреди, задействани с помощта на радиовълни, обикновени батерии и запалителни механизми. От военна гледна точка те бяха изработени така, че лесно да бъдат свързани с взривните механизми, използвани при предишните атентати.

Мъжете се върнаха обратно в самолета с вдървени от студа ръце и лица. За щастие отоплението вътре беше повече от добро.

— Шибано време — каза пилотът. — Представяш ли си да живееш тук?

— Е, поне е красиво — каза партньорът му. Той се увери, че раниците са зад седалките, и огледа това, което бяха свършили.

— Но не задълго — каза пилотът, насочи носа на самолета срещу вятъра, който фучеше с петдесет километра в час, и запали двигателя. — Не им завиждам на ескимосите след час.

Хайди намери баща си в къщата на ужасите, където той юркаше школниците, упражняващи се в близък бой, и му подаде мобилния телефон. Полковник Елис веднага разбра, че става дума за нещо важно. Всички знаеха, че не обича да го безпокоят по време на обучение.

— Извинете ме, момчета — каза той, отстъпвайки встрани, като предаде ръководството на един от другите инструктори.

Елис взе телефона от дъщеря си, без да попита нищо, макар че по изражението й разбра, че имат някакъв проблем.

— Ало? — каза той в слушалката.

— Той се обади по телефона — каза един глас. Елис разпозна един от членовете на Клетка шест, бивш взводен командир от Десета планинска дивизия, който бе преместен към Окръг Колумбия, за да помага при последните етапи на операцията.

— Това проблем ли е? — попита полковникът, който вече беше изразил опасенията си за сигурността на операцията. Но Джеръми имаше свой живот и може би ставаше дума за някаква глупост.

— Смятам, че е проблем — отвърна мъжът кратко. По телефона Елис можеше да чуе гласовете на деца, играещи някъде наблизо.

— Е и?

— Кейлъб смята, че е много важно. Защото Джеръми направи нещо много странно.

Елис поклати глава. Винаги бе допускал вероятността от внедряване на враг в организацията — още по време на операциите „Финикс“ в джунглите на Индокитай и военните проекти в Пентагона. Сега смяташе, че контролните филтри, изградени в съпротивителната организация на Свещеничеството на Финеас, където нямаше ръководство, значително намаляват риска. Но може би се лъжеше.

— И какво по-точно? — попита той.

— Проследихме разговора му до една къща в Стафорд, Вирджиния — отвърна мъжът. — На пощенската кутия пише Уолър без „к“ — съобщи обаждащият се. — Смятаме, че това повдига сериозни въпроси. Този приятел наистина е пълен с изненади.

На Елис не му трябваше много време, за да обмисли възможностите.

— Добре знаеш какво мисля за изненадите — каза полковникът. — Направете каквото трябва, за да получим някакви отговори.

— Добре — въздъхна вицепрезидентът. — Имаме малко повече от дванайсет часа, за да се справим с положението. Е, какво е развитието?

Нейният непосредствен кръг от съветници се бе свил до три направления: опазване на реда, разузнаване и политика. Това означаваше, че освен началник-кабинета, която се грижеше за всичко и пазеше интересите на президента, съветът се състоеше от Олрид, Хавлок и генералът. Шефът на ЦРУ Вик и директорът на ДВС, както и целият министерски кабинет бяха оставени в резерв. Най-опасното нещо по време на криза беше загубата на контрол, затова всички тези ръководители на агенции и другите висши служители сега щяха само да са в тежест.

— Рано тази сутрин ООЗ удари укрепената къща в Кълъмбъс — каза Олрид. — Това беше най-сериозната ни надежда да докажем връзка между „Ансар инш Аллах“ и саудитците.

— Беше!? — попита Бийчъм. — Нищо ли не са открили?